Вече се направиха множество анализи на вота на доверие, който управляващото мнозинство спечели преди дни. Колкото и противоречиви да са изводите, почти не се минава без констатацията за зависимостта от гласовете на партия “Атака”. Тук-таме се споменава и за подкрепата на т. нар. независими, подхвърлят се догадки за цената им, иронизира се политическото им номадство.

Политически номади обаче пребивават във всяка от парламентарно представените партии и струва ми се, че това е една от причините за почти нулевото доверие в българския парламент. Разбираемо и допустимо изглежда да сменяш или развиваш в различни посоки убежденията си в рамките на един човешки живот, но да си свръхактивист на една партия днес и на друга утре е повече от съмнително.

Независимостта като стока

Сега на дневен ред са отцепниците от РЗС, предвид актуалността на скандала. Но не по-малко знакови фигури на покупко-продажността има и в редиците на Движението за права и свободи. Три персони, наричани гальовно “еничарите”, от години вече ни припомнят с присъствието си, че това, което не се купува с пари, се купува с много пари. В групата на БСП също ярко и незабравимо “блести” един бивш кандидат кмет на СДС.

Тук няма да изброявам поименно този или онзи, само ще изкажа отколешното си съмнение, че политическото и парламентарно номадство се е превърнало в безпрецедентен и нагъл бизнес. Седиш си в парламента, добре охраняваната сграда на върховната власт, при това срещу добра заплата, и единственото, с което е зает умът ти, е как най-умело и ловко да изтъргуваш и осребриш гласа си, да извадиш независимостта като стока на тезгяха. Какви ти тук принципи, избиратели, поети ангажименти и партийни програми…

Кому служат сделките?

Всички досегашни правителства, подкрепяни от устойчиви и недотам устойчиви мнозинства, се възползват от дебелооката политическа и икономическа повратливост на  усъвършенствали се в продажността си персони. Дори е смешно да говорим за морал, за привидни поне прояви на лоялност, щом и припознаващите се като добри, и посочените от тях като лоши, участват в сделките.

Бедата е, че сделките, макар и задкулисни, сключвани съвсем тихомълком, все пак се случват пред очите ни на избиратели и окончателно ни демотивират да извървим късия път до урните, когато му дойде времето. Активните и мислещи българи много често си дават сметка, че при тая постановка на нашенски гяволък и гьонсуратливо шарене от група в група, са лишени на практика от политическо представителство.

И досущ като “бившите” на Яне искаме да сме по-далеч от нечистоплътността на парламентарното номадство и икономическо-ченгесарските кръвосмешения, които рушат не високите ни, а нормалните ни представи за обществен дълг и работеща държава.