Животът в България е гениален. Той ражда образи, пред чиято абсурдност творческият напън на сюрреалиста изглежда като статия от президента Първанов. При това ражда с неистова интензивност, пише Любослава Русева.

"Сценарият беше написан за по-малко от седмица по едно просто правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо."

Думите са на режисьора Луис Бунюел от автобиографичната му книга "Моят последен дъх". Той разказва за филма си "Андалуското куче" (1929), в който заедно със Салвадор Дали срещат своите "сънища и бълнувания". Двамата са убедени, че публиката ще бъде скандализирана от бруталните образи. Бунюел дори отива на премиерата, натъпкал джобовете си с камъчета. "За да замерям присъстващите в случай на неуспех"...

Ирационалното - водещ принцип на съществуване

Отдавна не съм гледала "Андалуското куче", но също толкова отдавна започнах да изпитвам усещането, че съм влязла във филма и ще живея в него чак до надписа The end.

В момента тук е вечер. Луната изгрява. Подухва вятър и вдига прахоляк. Настъпва мрак. Край едва мъждукаща улична лампа притичва куче без крак. След него куца черен мъж с бебешка количка. В нея лежи пробит дюшек. Отгоре му се вижда ръждясал котлон, напъхан в изтърбушен акордеон. Черният мъж гледа така, все едно е бил на опера от Вагнер. Обаче пее.