В България компетентният орган за управление, координация и контрол на трансплантациите е Изпълнителната агенция по трансплантация. Тя координира работата на 42 координационни центъра в цялата страна, единият от които е в МБАЛ „Д-р Иван Селимински”-Сливен.

„Нашето задължение е да информираме за евентуални донори, да говорим с близките, да направим необходимите изследвания. Информацията се подава по електронен път директно в агенцията и денонощно можем да получим съдействие от там”, каза д-р Иванов. Според него в България вече има създадена традиция и подготвени специалисти, но е нужно доизграждането на стройна система за подаване на информация и донори. „Нещата по принцип като воля са решени, но има много какво да се прави на практическо ниво по отношение на координацията”, допълни анестезиологът.

Към момента се изпращат данни за всички пациенти, които са в кома, с черепно-мозъчни травми. В координационните центрове са създадени комисии по мозъчна смърт, в които са включени анестезиолог, хирург, невролог, неврохирург. „Всички те правят констатацията по определени показатели, за да няма никакви съмнения, че пациентът е в мозъчна смърт. След като се определи, че има потенциален донор, важно е да се разговаря с близките. Според нашето законодателство, ако пациентът не е изразил приживе отказ, се счита, че е съгласен да бъде донор, но винаги трябва да се взима съгласието и на близките”, каза д-р Иванов.

Трансплантационните екипи на болниците, които извършват операциите, решават как да процедират след като се установи, че пациентът е донор и има съвпадение с нуждаещ се. Те пристигат на място и определят дали да транспортират пациента или само органа. Преценя се времето, с което разполага екипа. „Когато органът се извади, се получава така наречената студена исхемия. Всеки орган може да бъде в студена исхемия за определено време. Сърцето – 4 часа, докато за бъбреци и черен дроб е повече. Трансплантационният екип пристига и решава дали взима органите или ще транспортира човека директно”, допълни д-р Иванов.

В България по закон се заявява изрично несъгласие за донорство. Всеки, който категорично не желае да стане донор, трябва да отиде при лични си лекар или в центровете по здравеопазване и да заяви, че не желае да бъде донор. Информация постъпва в Агенцията по трансплантации. „Когато започваме да подаваме информация към агенцията за потенциален донор, първото нещо, което се прави, е да се провери дали човекът е дал своето изрично несъгласие”, поясни д-р Иванов.

Данните за съвместимост се обработват в Агенцията по трансплантации и специална комисия определя по листата на чакащите на кого да бъде извършена трансплантацията. В комисията влизат представители на агенцията и пациентски организации.

Тъй като България е част от европейската система, органи могат да бъдат изпратени и в други страни. Останалите европейски държави също могат да подават органи, ако има съвместимост. Но на регионален принцип до някъде имат предимство тези реципиенти, които живеят в същия район като донора. „Много често, явно поради особености на населението, много често има големи съвпадения. Това означава, че ако ние работим както трябва като донорски център, ще работим за населението на Сливен и за хора, които имат нужда от трансплантации. Вероятността човек от този регион да има съвпадение с тези, които чакат за трансплантации, е много по-голяма, отколкото с човек от Германия или дори от София. Това е генетически обусловено”, каза д-р Иванов.

Той каза, че в някои държави се декларира съгласие и се издават донорски карти. Статистиката обаче сочи, че много малък процент от хората носят в себе си тези карти. Новото в България е, че Агенцията по трансплантации поема разходите по погребението на донора и изгражда паметник на починалия като жест, че е помогнал поне на двама души.

Водеща страна в сферата на донорството е Испания. Във Франция например се поема грижа и за така наречените живи донори, които са дарили бъбрек или част от черния си дроб. За времето, в което се възстановява пациента, се изплащат всички разходи и пропуснати ползи. Освен това, до края на живота на донора се извършват периодични прегледи и безплатно се поемат процедурите, от които има нужда. В България законодателството не е определило как да се реши този проблем. Освен това, за болниците няма клинични пътеки за този вид донорство.
Д-р Иванов категорично се обяви против нерегламентираните трансплантации в чужбина, тъй като вероятността от усложнения е голяма и в по-големия процент от случаите, те са неуспешни. Той даде за пример Пакистан, където е трансплантиран българин. При завръщането си у нас той е отхвърлил органа. „Колегите го оперират, махат органа и му спасяват живота. Той пак е на хемодиализа, но няма възможност за втора трансплантация, защото антидонорските му антитела са на 100 процента. Което означава, че каквато и операция да му бъде направена, органът ще бъде отхвърлен”, допълни в заключение д-р Николай Иванов.