На първите след влизането на България в ЕС президентски избори и за първи път в историята на страната сред сериозните кандидати за поста се оказва жена. Вярно, известна в Европа и света не по-малко, отколкото в България, но все пак пълна противоположност на наложилите се особено през последните две десетилетия модели на държавен глава. Дали това е образът на дребничкия академичен критик на тоталитарните режими, но лъв на „кръглите маси”, на пловдивския бракоразводен адвокат, разкъсван от вечните дрязги на „сините” си съпартийци или на историка от с. Сирищник с агентурен псевдоним „Гоце”, едва ли ще има особено значение тази есен, ако за най-високия пост в държавата бъде избрана жена.

Тогава българинът ще бъде принуден да се съобразява с нея не само на 8 март и евентуално на Св. Валентин, а и всеки божи ден през следващите четири години, тъй като макар и с ограничени правомощия, българските президенти са трудно заобиколим фактор в местната, като цяло мъжкаранска, политика.
При обявяването на официалната си кандидатура за президентския пост, Меглена Кунева шокира мъжкото население на страната с две неща, нечувани в досегашното българско политическо битие. Тя обяви, че не търси партийна подкрепа, няма да поема партийни ангажименти и върху това възнамерява да гради силата на своята независимост. Което е в пълен дисонанс с властовите навици на местните партийни „мачовци”.

От друга страна на въпрос на недоумяващ военен репортер как възнамерява да командва войската, кандидатката даде уверение, че няма да има комплекси в справянето с правомощията на върховен главнокомандващ. С което разтърси из основи вечното казармено самочувствие на мъжкия избирателен сегмент, и особено на онази негова част с фуражките и лампазите.

В началото на миналата година в репортаж от България, посветен на жените в политиката, американският „Ню Йорк таймс” цитира някои мъдри мисли, изречени от влиятелни български мъже. Визирайки майка си и германската канцлерка Меркел, премиерът Борисов например стига до забележителните открития, че "жените имат по-силни характери от мъжете, защото когато кажат "не", това значи "не", а и не са толкова корумпирани".

Особено впечатляващи обаче са констатациите на един някогашен съратник на премиера и вече бивш зам.-столичен кмет, според когото „по време на криза една жена много бързо може да се превърне /забележете!/ от политик в човешко същество, а това може да бъде лошо”. Очевидно още тогава американските репортери са акцентирали върху специфичните нагласи на балканския мъж във властта, които отвъд океана обикновено наричат „сексизъм” и като правило го санкционират бързо, строго и публично.

Така или иначе тази есен „лошото” може да сполети доста местни мъжки индивиди, за които жената винаги е била единствено досаден придатък на природните си дадености, сладострастна силиконова чалгаджийка, а твърде често и боксова круша след третата ракия.

И тъй като подобно „лошо” в съвременния свят рядко се случва само, току-виж след година-две и на „Дондуков” 1 се появила нова стопанка, което определено може да постави началото на края на прословутия български мачизъм. А това, всъщност, би било някаква надежда за затъващата държава.