Едмонд си замина така бързо и неочаквано, както рисуваше, като че ли беше забравил нещо в света отвъд и побърза да си го прибере... Едмонд беше не само неспокойна и експресивна душа, но преди всичко беше от малкото художници, които не се вземаха насериозно - нещо, което му позволи да прави свободно и неангажирано сериозните неша. Артист и като поведение, и като емоционална нагласа - Едмонд рисуваше в някакъв забързан ритъм, като че ли гонеше времето, което като свой съперник в гоненето на илюзии го прибра при себе си в трайния живот на своите искрени и талантливи деца. Не знам дали Едмонд се прикриваше зад барабаните или барабаните прикриваха един всеотдаен във фриволната си привидност художник, който днес се завръща със сравнително непознати неща, с които е започнал и с които е завършил, преди да си замине.
Който може да чете езика на движението при изграждането на един художник, не може да не се вълнува какго от искреността и чистотата на рисунките, така също и от сериозните проблеми, през които е минал живописецът.
С тази изложба Едмонд се завръща извън земните страсти и пристрастия, което ни задължава да го разглеждаме и приемем такъв, какъвто е - художник - свободен и чувствителен артист, със свой принос и път в българското изкуство. А има ли път, ще има и пътници за него!
Всъщност - и за това - днес сме тук!