Ученическите години се оказаха дълбоки духовни жалони в житейския ми път. В моя детски свят и преживявания в десетилетието от 50-те и 60-те години на миналия век личните ми симпатии към Мишо Тодоров са недвусмислени и се убедих, че учителят може да бъде връзка между поколенията. Атмосферата и средата в Първа Сливенска гимназия “Добри Чинтулов” отново ме връщат назад във времето, наситено с интерес към музиката. Един факт – учебната програма бе изпълнена с часове по музика и изкуства в рамките на седмицата и сроковете. Учителският корпус бе от стари сливенски родове, с дълбоки корени към духовността и културата. Тогавашните директори Никола Бербатов /1944-1951 г./, Велико Георгиев /1951-1954 г./, Иван Апостолов-Касапина /1954-1969 г./ подкрепяха Мишо Тодоров във всяко отношение. Часовете по музика бяха толкова важни, колкото по математика, химия, физика или биология. Ситуирана “картинката” изглеждаше по следния начин: бай Мишо влиза в класната стая с цигулка и будилник, но пред него припка асистентката, току що завършилата Маргаритка Калканджиева. И тя с цигулка под мишница. Навива часовниковия механизъм да звъни след 45 минути и ако урокът е за Моцарт или Бетовен има “интродукция” – теоретично въведение, което изслушвахме с интерес. Следваше музикална демонстрация с две цигулки от нашите учители. Често канеха по-големите ни съученици – инструменталисти на кларинет, флейта, пиколо, тромпет в Духовния оркестър на гимназията. Ако някой се разсейваше и говореше, бай Мишо бързо го забърсваше зад врата и го изправяше до стената. Вид наказание и повтаряше: “ Мумченца и момиченца, внимавайте, защото следващият път ще има “двойчици”. Да знаете в чужбина се повтаря клас за слаб успех по музика и пеене! И така годините се въртяха под покрива на елитната гимназия “Добри Чинтулов”. Не усетихме как “батковците” от наборите 1933-1940 година един след друг завършваха, обикаляхме ги, защото ни обичаха като свои братя, помагаха ни да си изберем любим инструмент и така се отблагодаряваха на своя учител Мишо Тодоров. А той постоянно попълваше състава на оркестъра, провеждаше репетиции, следваха участия в концерти и безброй манифестации и други събития в града. Чудесни спомени останаха от часовете в неговия дом, където репетирахме на тишина. Съпругата му леля Веси ни очакваше със захарчета и кристална купа с мед и нарязани лимони. Започнем ли да се разсейваме, следваше команда за излизане на улицата колкото щеш, но бай Мишо сериозен и респектиращ вдига диригентската палка и “тонът е даден”. Нежното и тихо обръщение – “дупцета, внимавайте сега, защото ще замирише на изгоряло!” внасяше много настроение и тази образност ни сплотяваше невероятно, а погледите ни се концентрираха в нотните щимове. Тях той нощно време пишеше сам с дървена писалка и перо “Рустика” с навито телче, за да засдържа повече мастило. За него това задължение си беше лично задължение! И още спомени оставили поуки във времето. Учениците-пушачи се знаеха. Тайничко те си пушеха и при бай Мишо, но си позволяваха да бъркат в чекмеджето на бюрото му и от насипаните цигари “Слънце” и “Арда”. Веднъж нашият учител посегнал за цигара, но чекмеджето празно. Последва ясна реплика – “Които са ги изпушили да ги възстановят!“ Бащата на д-р Божидар Улев – д-р Улев старши купува няколко кутии и ги изпраща по сина си подарък на бай Мишо. Беше впечатляващ жест!

Честванията от годишния календар като Първа пролет, Патронния празник на гимназията, Деня на славянската писменост – 24 май, откриването на новата учебна година на 15 септември бяха събития, изпълващи сърцата ни с енергия и душевен конфорт. Сбор в двора на гимназията, дефиле от площад “Хаджи Димитър” през главната улица-Шмиргела, до Градската градина и обратно. По снимките личи присъствието на възрастни и дечурлига, аплодирането и подвикванията, а бай Мишо високо нарежда за “Марш номер 525” от Кауцки да се чуе колко много маршове знаем... Било е на всички много интересно.

С учението си в Женева след 1912 г. и в Дрезден – 1922 г. по късно със специализациите в Монпелие Мишо Тодоров се развива като диригент и композитор. Той е първият извънстоличен с академично образование музикален деец. Подобно на примера на художника Димитър Добрович друг сливналия – Гарибалдиец. Творби като “Малката кибритопродавачка” биха били постоянно в репертоарния афиш на всеки европейски музикален театър – оперета или опера. На родна и международни сцени звучаха и звучат изпълнения на “Изгнаник” /Тихо полъхва ветрецът прохраден!/, маршове, детски хорови и солови песни.

Диригент на духов оркестър при гимназия “Д.Чинтулов”, на хорове, учредител на Сливенската самодейна работническа опера, той уважаваше своите колеги Илия Цеков, Васил Димитров, Атанас Банчев, д-р Николай Сяров, Динко Карагьозов.

Не се дистанцираше от още едно задължение – на акомпанятор. Седнеше ли на столчето зад пианото шлифоваше с безкрайно търпение сопраното Нина Божкова, баритона Петър Кутулов, тенора Васил Вичев.

С годините съм съхранил кратки отзиви от учители по музика и колеги на бай Мишо, на негови ученици, продължили професионално да свирят в Симфоничния оркестър джас формация или поели пътя на педагози в школите по изкуства в Сливен.

Маргаритка Калканджиева, цигулка: „- С неговото присъствие историята на музикалното образование в периода на 40-те и 60-те години на миналия век е по-обемна и по-пълна, а в културния живот на Сливен имаше многобагрие и интерес“.

Ярмила Костова, учител по музика: „- Без бай Мишо музикалната памет на Сливен би била ощетена и с празноти в една цивилизационна среда, каквато имаше в града“.

Д-р Божидар Улев, патоанатом, пиано, тромбон:“ - Позволявахме си шегички, но нали бяхме и ние на 17 години?“

Деян Берберов, кларинет: „- Страхотни спомени, създадохме джаз-формация, оркестър “Червено и черно”...

Кръстю Кръстев, тромпет: „- Като дете се радвах, когато купиха нов тромпет с бутони от Чехословакия по искане на бай Мишо“.

Иван Костов, кларинет: „- Имаше ми пълно доверие на концерт-майстор през 1960-61 г. И днес в Берлин свиря в една джас формация сливенски парчета на бай Мишо“.

ВСЕКИ ИМА СВОЯТА МИСИЯ В ЖИВОТА

Асоциациите с “Четирите годишни времена” на Вивалди и останалите от европейските мислители от ХVІ-ХІХ век сравнения на човешкия живот с четирите сезона на годината ни съпътстваха в юнашеските години до завършването на средното образование през 1960 г. Много силно е било това внушение. Ето, след топлата пролет и много горещи дълги летни месеци през годините и нашето поколение навлиза в есента на живота. Това установихме на състоялата се наскоро среща по случай половин век от получаването на свидетелствата за зрелост. И отново пред нас е бай Мишо с неговия усмихнат образ с оня каскет с висока козирка и пардесю от рибена кост, а със своите “цайси” с високи диоптри, хващаше всичко, беше внимателен, грижовен за нашето бъдеще!” Истината е една, че изгради поколения музиканти – професионалисти с академично образование някой от тях все още работят пълноценно.

Днес след преживяния живот до сега си давам сметка от къде извира този интерес към неговия персонаж и артистичност. Художниците Евгений Курдов, Димитър Кавръков, Димитър Бакалов оставиха шаржове, скици, рисунки и екслибриси на бай Мишо, скулптурите направиха барилефи, гипсови отливки, пластики с образа му, майсторите на перото – поети, литератори и писатели сътвориха слова по негов адрес. Политици и държавници от ранга на Георги Йорданов, негов ученик, положиха синовна загриженост в ония тежки месеци в началото на 1967 г., когато се наложи бай Мишо да се лекува в Онкологичната столична болница. Там завърши неговият земен път на 21 април 1967 г. Сливенската общественост и гражданството, цялата музикална и педагогическа колегия отдадоха своята почит към заслужилия учител Мишо Тодоров и го изпратиха до последното му ложе в Новоселските гробища.

Може и да съм позакъснял да търся отговор на един естествен въпрос, но нали всичко си идва с времето и преживяванията? А той е: „- Какво ни остави бай Мишо, за да се справим по-лесно с трудностите в живота и кариерата?“

Кратката формула за успех – “Труд, всеотдайност, доброта и вяра!”

Числата и буквите казват, че са език на Космоса и Вселената, цифрите и думите са език на Човека, а там където не стигат думите, идва езикът на музиката....

“Безпростветността е бич Божий!” – повтаряше библейската мъдрост Мишо Тодоров. Подчертаваше, че който иска – може! И даваше за пример десетките и стотици българи, които следваха с ограничени средства в Швейцария и Германия, Франция и Белгия. Сред тях имаше и сливналии. Трябвало е да се трудят, за да се издържат. Работел е в кухня и ресторант, свирел е в локали.

Студентите са наемали за цял ден тоалетни и там са чели за изпити през зимните сесии. Често ни разказваше пикантерии за живота в чужбина. Освен икономическа принуда, имало е и романтика зад граница в ония години на началото на ХХ век.

Доказващо, че приятелството е израз на доверие, познаваше ни “от другата страна”, по- несериозната. Когато усетеше “вътрешен ресурс”, настояваше да се явим на приравнителен изпит и по този начин да повдигнем с единица-две общия успех на дипломата. Така станахме повече “отличниците” от Духовния оркестър на гимназията, а педагогическият колектив и класните ръководители получиха похвали за общата висока успеваемост.

Обяснимо е защо през годините на военната служба и следването винаги отделяхме време да се срещнем с нашия любим учител, но вече в апартамента, където живееше, поради разклатеното му здраве. Е липсваше атмосферата на старата къща с двор и градина, с жужащи пчелички и пърхащи лястовички. Друг аромат имаше там... Но затова пък са спомените. С езика на музикалното изкуство и култура, с усмивката и диригентската си палка, Мишо Тодоров пренесе европейския стил в родния Сливен. В свят като нашия, вече глобален, изпълнен с шеметно темпо и войнствено безумие, има мостове за комуникации, но музиката е най-краткият и сближаващ човечеството в началото на Третото хилядолетие.

Петко Ст.Петков