Както всички други улици на града, с изключение на Главната и продълженията й през Градинския мост за Бургаското шосе и през Клуцохорския мост за Баните, които бяха павирани с пловдивски павета, беше с “макадам” – настилка от чакъл и пясък, прилежно трамбовани от парните валяци. След като беше изградена новата сграда на Пожарната команда на сливенската градска община, улицата беше покрита с калдаръм – едри речни камъни, наредени от калдаръмджиите един до друг и свързани с...пясък, пак трамбовани от валяците. Вероятно общинарите бяха решили само, че каруците с железни шини на колелата,кабриолетите, пък дори и камионите и малкото леки коли, които минават през нея, ще се тресат и подскачат и ще вдигат шум до небето. Пътуващите – здрави и болни, подскачаха в унисон с каруците и понякога дори оздравяваха, като си наместваха херниите и червата още преди да стигнат до кабинетите на частнопрактикуващите доктори край улицата – Вахан Коюмджиян, Й. Карамалаков, Р.Пилев, Крум и Стефан Камбосеви. Прах вече не се вдигаше толкова, но шум и врява – колкото искате, затова живеещите в сградите по нея благоразумно затваряха прозорците, когато искаха да подремнат. По уличния калдаръм преминаваха и рояк хлапаци, възседнали наетите за час или два от Тангото велосипеди. В тръс или галоп, на охранени подковани коне, минаваха офицерите или свръзките от кавалерийския полк. Киндил-миндил минаваха и файтоните, водещи трезви или подпийнали клиенти до кръчмите по улицата или до домовете им. В следобедите често преминаваше траурна процесия, начело с попа и катафалката, отнасяща някой покойник към Новоселските гробища, следвана от първа градска музика, свиреща на пресекулки (поради неравния терен или успокоителните напитки). Рядко прогърмяваше единствената общинска санитарна линейка, водеща родилка или доктори към Родилния дом на пресечната улица “Граф Игнатиев” или към Държавната болница за операция.
По тротоарите, покрити с градешки плочи, се движеха пешеходците, често пресичащи където сварят улицата. Тогава нямаше Правилник за движение по улиците и пътищата, та не се считаше за нарушение такова “прекосване” и дори вървене по улицата при липса на добитък и каруци по нея.
В началото на улицата, откъм площад “Хаджи Димитър”, бяха магазините за платове на Лука Божилов, за конци ДМС и прежди на Димитър Кацаров и други търговци, в които влизаха и излизаха много домакини, водещи за ръка дечурлига, тръгнали да си осигурят нужните им платове и прежди за домашен шев и плетиво. Търговците посрещаха домакините с “Добър ден, госпожо! С какво мога да ви бъда полезен?” Снемаха посочените стоки, изтъкваха предимствата им и най-вече евтинията им, пазаряха се любезно, изпращаха още по-любезно. Дори стигаха до повикване на излезлата вече без покупка жена, вайкайки се “На загуба ви го давам,госпожа, но нали сте ми постоянна клиентка!” Рядко някоя от клиентките си отиваше без нищо. Наблизо беше сладкарницата на Зомбито, с чудните захарни пръчки, бадеми, тулумбички, баклави, семки и нахут, купувани най-вече от хлапаците, посещаващи близите две велоателиета. Вътре и вън от ателиетата се тълпяха подрастващи и израстнали хашлаци, наемащи велосипед на час. Даваха левчетата и възсядаха возилото бързо, зер трябваше да го върнат навреме. Някои даваха за ремонт собствени велосипеди, но те бяха малко и ателиетата просперираха главно от даване под наем.
В съседство беше парфюмерията на Борис Кондаков. Той или съпругата му теглеха и поставяха в кутийка благовонните мазила, преливаха парфюми и есенции, поръчвани от госпожици и госпожи от по-висшето общество. Случваше се и господа да купуват за приятелки, годеници и съпруги от тези парфюмерийни чудеса.
Наблизо се кипреше книжарницата на бай Марко Иванов. Той и съпругата му обслужваха ученичките и учениците от Девическата и Мъжката гимназия с моливи, тетрадки, учебници, книги, гумички и други пособия, които бързо минаваха от рафтовете в ръцете на клиентите, придружени от подарък - някоя и друга пъстра картинка или ваденка. Нерядко отвън отекваха камбаните на старите Пожарна команда, поместена в двора на Девическа гимназия или на стария градски часовник, а след 1939 г. – на новия от високата кула на общината. Някой изплашен пациент на съседа – зъболекар д-р Йорданов простенваше на минаване и изплюваше кървава слюнка от извадения зъб, за ужас на ученичките.
Насреща, по каменните стъпала на кафене “Петел” на Райно Стефанов, се качваха или слизаха клиентите му (повечето тесни социалисти), които на чашка кафе споделяха световните и градски новини или четяха новодонесените от Босната вестници “Зора”, “Заря”, “Утро” и други ежедневници. На изток от кафенето потропваше с ботуши постовият на полицейския участък на ъгъла, разположен в бароковата сграда на Д.Бояджиеви. Срещу участъка бе отворила врати вулканизаторската и автоработилница на Никола Райнов и вмирисваше околния въздух. На юг от нея издигаше двуетажния си корпус Девическата гимназия “Царица Елеонора”, дворът на която се изпълваше от веселата гълчава на момичетата-гимназистки. Край оградата уж случайно минаваха поединично и на групи момчетиите на Мъжката гимназия, с току-що наболи мустачки, но освен скрито хвърлени погледи, други закачки нямаше, защото дежурните учители бдяха. Срещу гимназията, на вътрешни и външни сергии, стояха изложени плодовете и зеленчуците на Кършевия дюкян, които минаващите граждани вещо оглеждаха и след точна преценка на качеството, купуваха на килограми.
Като пресечеш улицата, насреща беше будката на Бинеолу за вестници, цигари и тютюн на дребно. Прекомерно пълният инвалид от войните я изпълваше изцяло и клиентите купуваха едно-друго през прозорчето й, до което се мъдреше и помощното средство за подпиране и привдижване на собственика – спортно колело.
На изток общината построи новата сграда на Пожарната команда, която подслони най-сетне новата техника, заместила конските впрягове на помпите с противопожарен камион-цистерна, линейка и кметската лека кола. Пожарният командир Балий често надничаше от новата наблюдателна кула на пожарната, все пак по-висока от каменната кула на стария градски часовник (докато не се издигна високата кула на новия общински дом през 1938 г.) При тревога, дежурните пожарникари, повечето живеещи в надстройката на гаражите, бързо се спускаха по желязната тръба от етажа до колите. По време на войната, при въздушна тревога, всички с имуществото се изтегляха в източните лозя до Сухото дере, за да изчакат отбоя. Кой да ти знае, че пак остават в обхвата на “грешката” при бомбандиране с тогавашните неточни бомби?...
В края на войната, след идването на Съветската армия, кметската лека кола беше конфискувана срещу една бележка “Казак Иван взял машину”! и замина с някакъв украински полковник за фронта, та в гаражите стана по-широко. Днес пък те са отеснели за новите модерни пожарни коли и трябваше да се разбиват горните трегери на вратите, за да могат да влизат и излизат.
В едно малко помещение на пожарната се помещаваше службата за водомери и водоснабдяване на общината. Тамошният служител беше и човекът, който ремонтираше водомерите “Muchera” на гражданите, които притежаваха такива.
Срещу зданието на Пожарната, в сградите на Пенчеви, имаше кръчма, сладкарница и фурна. Кръчмата беше в конкуренция с други две кръчми, намиращи се срещу фурната. Тримата кръчмари – бай Андрея, Стайков и Порков, свещенодействаха зад мокрите тезгяси – наливаха половиниците с вино, а юзчетата – с върла ракия, режеха мезетата и задоволяваха многобройните посетители – занаятчии, лозари, селяни, че и чиновници, приключили работата за деня. През светлото време там стояха повечето пенсионери, особено в дните на получаване на пенсиите. Тогава някои си позволяваха да почерпят цялата компания и се заседяваха до късно, често заслушвани в музикалните изпълнения на флигорна на пенсионирания военен музикант Васил Иванов или негови другари, та ставаше нужда половинките им да ги търсят лично или чрез децата, за да ги приберат в къщи, преди да са охарчили цялата пенсия. Насреща на тротоара, пред варопродавницата на Иван Славов, Чиката печеше риба и така увеличаваше асортимента на мезетата.
Сладкарницата на албанците Азимои осигуряваше на възрастни, деца и ученици разнообразни сладки – японки, баклави, пасти, сусамови резенчета и боза: кисела, сладка, смесена – по желание. До нея беше бръснарницата, над вратата на която висеше един бръснарски леген. В този старовремски “салон” издокарваха несварилите да се обръснат в къщи чиновници и чичовци.
Фурната на Джондрата на ъгъла димеше от среднощ до следобед, произвеждаше прочутите сливенски милинки, приготвени с масло мантека, с леко загоряла корица и поръсени с пудра захар. От ранни зори там се подкрепяха подранилите лозари и копачи на път за лозята и градините след Ново село, работниците-текстилци – на път за фабриките, чиновниците тръгнали към общината, търговците по улицата, учениците от двете гимназии и много граждани. След като продадеше милинките, кравайчетата и пексимета, Джондрата почваше да приема за изпичане домашно приготвените гювече (месото – в пръстения съд, зарзавата – в друг, емайлиран), както и баници, баклави и други вкусотии в големите калайдисани синии, а преди Великден – козунаците във форми. Маркираше пръстените гювечи с началните букви на имената на приносящия, хвърляше ги с месото и мазнината за запържване, после добавяше зарзавата, донесен в отделен съд, разбъркваше с две дълги дървени пръчки, които облизваше за вкус и осоляване, и мяташе отново съдината с широката дървена лопата в пещта. Злите езици говореха, че от десетките гювечи за деня Джондрата приготвял и своя, та домакините брояли късчетата преди и след получаването му по обед, но това бяха клюки. След като сдаде горещите припечени гювечи или готовите сладки, Джондрата спускаше кепенците и се оттегляше на заслужен отдих, защото от среднощ пак трябваше да припали пешта и да започне всичко отново.
На изток улицата нямаше забележителни дюкяни, а жилищни сгради от двете страни, докато стигнеше до площад Двата аслана. На този площад беше втората общинска аптека, откъдето гражданите можеха да си купят лекарства за разни болежки – със или без рецепта. Аптекарят-фармацевт и помощникът му приготвяха и хапчета, свещички, мазила, прахове, без да мърморят и с готовност да услужат. Наблизо отвориха новата фурна за хляб, съседна с аперитив. Дъхавите самуни, наредени на пишкюня, дразнеха обонянието и манаващите ги кухуваха за бърза консумация на място или за в къщи. Насреща сладкарницата на Джапон мамеше със студената боза и прималяващите сладки. В съседство на старата механа “Двата аслана” (с изрисувани две фигури, наподобяващи лъвове), кооперативният магазин за хранителни продукти предлагаше пресни и отлежали сирена, кашкавал, масло мантека, шарлан и олио, източвани от варели. Пред него в бетонен стубел шуртеше студената вода на кварталната чешма, с която се разхлаждаха хора и добитък. Магазинът на Ченкови насреща, често сменящ профила си, предлагаше различни стоки.
По-наизток улицата продължаваше с близките налбантници и ковачници, които осигуряваха ремонта на счупили се каруци, кабриолети и двуколки, и подковаването на добитъка с подкови. Животното се обездвижваше с дружните усилия на стопанина и помощника, хванал с въже съответния крайник. Подковачът подрязваше копитото с острия инструмент, набиваше клинците (по време на войната ковачите ги правеха от железните петолевки и десетолевки) и бързаше да обърше потта от лицето си преди да почне другото копито. Прясно подкованите добитъци каруцарите подкарваха с камик и, при подходящо настроение, добито в съседната пивница на бай Иван Монев – с песен на уста: “От малка те залюбих, голяма те не взех...”, “Аз съм Гошо хубавеца...”, “Аз си имам две съседки...”, “Под липите сам самичък...”, “Драгиева чешма”.
От срещуположните дърводелски работилници на бай Аврам и Болградов се чуваха резките стържения на банцига, приглушените звуци на рендетата и ударите на теслите. И тук фурната в ниското ухаеше на прясно опечен хляб и препечени домашни ястия. Наблизо, по стъпалата на паянтова сграда, се изкачваха мераклиите за бръснене и подстригване в бръснарницата на Мехмед. Брашнарският магазин на Колю Дрянков насреща предлагаше на едро и дребно разни брашна, ярми и трици в чували и торби, които купувачите бързо хвърляха в каруците и поемаха по Ичеренското шосе, започващо от Новоселския мост.
Прахулякът обвиваше пасторалната картина на именитата улица и се полепяше по околните сгради, минаващи потротоарите пешеходци и дърветата в дворовете. Слънцето се мъчеше да проникне през него....
Д-р Веселен Й.Василев /”Панорама на стария Сливен”/
