Земеделието и скотовъдството са основен поминък на населението. След връщането на земята на нейните собственици една част от стопаните я обработват със собствени средства, други я дават под аренда, а третата, най-голямата, образува ЗПКУ "Стара планина". Земеделската кооперация олпалогна 6 хиляди дка земя. Произвежда пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед, етерично-маслени култури. Особено големи успехи постига в говедовъдството. От 45 племенни крави средният млеконадой е 4430 литра от крава с масленост над 4,2%. Висококачественото мляко е предпочитано от млекопрероботвателната фирма "Данон".
Населението взема активно участие в Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Има участници в четата на твърдишкия войвода Симеон Стойков в помощ на руските войски и българските опълченци. Класното училище се открива след Освобождението. Читалището "Просвета" е основано през 1910 г. Сградата на сегашното читалище е от 1965 г., а на училището - от 1977 г.
Селото е благоустроено с хубави обществени сгради, много нови къщи и големи стопански дворове. Създаден е голям селски парк с широки алеи, тревни и цветни лехи, разнообразни широколистни, иглолистни и декоративни дървесни видове. Градината е една от най-хубавите в Сливенска област.
Село Оризари е малко. През 1976 г. е имало 713 жители, а през 2000 г.-616 жители. Оградено е от запад, юг и изток от река Блягорница. Намира се в централната най-ниска част на Твърдишкото поле. Отстои на 7 км от Твърдица и 35 км от Сливен. Красив декор от север е Твърдишкият балкан, от юг - междупланинската връзка Межденик и Сърнена гора и от югозапад - язовир "Жребчево".
Алувиално-ливадните песъчливи почви край река Тунджа и река Блягорница и преходно - континенталният климат оказват благоприятно влияние за развитие на лозарството, овощарството и растиниевъдството - грозде, праскови, ябълки, пшеница, царевица. Отглеждат се и овце, говеда, свине, птици.
Селото е блогоустроено с обновени къщи. В центъра са кметството, пощата, читалището, училището, църквата, магазините.
На югоизток от Оризари са хубавите местности Кавлака, Честата шума и Междерлик. Те са обрасли с естествени гори от дъб, липа, габър, прошарени от изкуствени иглолистни видове. Има резерват за сърни.
В местността Междерлик край Домусдере на малка поляна, заобиколена от борова гора, се издига паметникът на парашутистите. На това място през 1941 г. са загинали парашутистите - антифашисти Атанас Дамянов Иванов от село Дълбоки, Старозагорско и Иван Стоянов Кирев от село Търново, Узункюприйско.
На изток-североизток от село Баня, в долината на река Тунджа, Межденишкия пролом, в северните склонове на Сърнена гора и източните склонове на Межденик са разположени селата Червенаково, Близнец и Сърцево. Между село Бинкос, Сливенска община и село Близнец, Твърдишка община е историческата Сатма чешма, където през Априлското въстание от 1876 г. завършва бойният път на четата на Стоил войвода. Паметникът край село Близнец ни напомня за героичната епопея.
В малката Беленска котловина на Твърдишката планина са разположени селата Боров дол, Бяла паланка и Жълт бряг. Климатът в котловината е преходно-континетален, с планинско влияние. Почвите са силно излужени до слабо оподзолени канеленогорски. Почвеноклиматичните условия са благоприятни за отглеждане на някои зърнено-хлебни култури, на ягодиу малини, тютюн и овощни насаждения. Добре развити са животновъдството /говеда, овце, птици/, дърводобивът и дървообработването. В близкото минало голяма част от мъжкото население е било заето в добива на черни въглища в рудниците Девина, Шешкинград и др.
Село Боров дол /Чамдере/ се намира на 22 км североизточно от Твърдица и 38 км северозападно от Сливен. Разположено е в южното подножие на Твърдишка планина в западната част на Беленската котловина на 516 м надморска височина. На северозапад от селото са в.Чумерна /1536 м/, в.Кичеста /1424 м./ и в.Девина /1174 м/. От тях извират малки потоци и рекички /Бередере, Чамдере и др./, които дават началото на Боровдолската река. В югоизточна посока реката тече през село Боров дол и южно от селото се влива в река Беленска като десен приток.
Боров дол е сравнително голямо балканско селище. През 1975 г. е имало 1285 души, през 1985 г. - 995 души, а през 2000 г. - 852 души. В селото има здравен участък, физкултурно и туристическо дружество. Освен основното училище, тук е открито и училище за бавноразвиващи се деца. В миналото е имало летен ученически лагер и Дом на миньора. Селото е едно от добре благоустроените селища на Сливенска област с хубав център, обществени сгради и обновени жилища.
На югозапад от селото има следи от средновековна крепост. Открити са византийски монети от ХІІ-ХІІІ в.
Село Бяла паланка се намира на 26 км североизточно от Твърдица и 32 км северозападно от Сливен. Разположено е в северната част на Беленска котловина, на 630 м надморска височина. От Твърдишка планина извира Селскса река, която върви на югоизток, тече през Бяла паланка и се влива като десен приток на река Беленска.
Бяла паланка е също едно от големите планински селища на Твърдишка община. През 1975 г. е имало 1100 души, през 1985 г. - 1202 души, а през 2000 г.- 1162 души. Основното училище е в нова триетажна сграда. В близкото минало в него е имало училищен стол и общежитие за децата от съседните села.
В центъра на селото има хубави търговски сгради и фурна за хляб. Тук са кметството, пощата, горското стопанство. Читалището "Нов път" е основано
през 1951 г., като читалище "Низъм Хикмет".
В местността Бечкидюзю е запазен вековен бук. Дървото е високо 30 метра. Обиколката на дънера е пет метра. Между Боров дол и Бяла паланка се намира с. Жълт бряг. То е със смесено население - българи и турци. През 1985 г. е имало 530 жители, а през 2000 г. - 479 жители.
ИЗ ОКОЛНОСТИТЕ НА ТВЪРДИШКИЯ БАЛКАН
Твърдишкият проход свързва Северна с Южна България - от Мизия през градовете Елена и Твърдица за Тракия и обратно. В прохода се открива хубава панорама на изток към върховете Чумерна /1536 м/ и Кичеста /1424 м/ и на юг към Твърдишката котловина.
През Твърдишкия проход са минавали римляните, византийците, османските турци. В прохода на 7 км от Твърдица северозападно от шосето се намира крепостта Градището, дала името на града. Крепостта заема площ от 15 дка. В южната страна има останки от близо три метрови стени, оцелели от разрушителната дейност на водата, вятъра и времето. Високото скалисто възвишение е играло важна стратегическа роля.
На вододелното било на планината при Предела от главния път Твърдица-Елена се отклонява шосето за Шесшкинград, а туристическата пътека за ловна хижа Буковец. Разположена е в много хубава местност сред скалисти зъбери. По-нагоре на 1446 м надморска височина е хижа Чумерна.
Още по-нагоре е най-високият връх в Елено-Твърдишкия дял на Средна Стара планина - в.Чумерна /1536 м/. От север и запад той е лесно достъпен, а от юг е доста стръмен. По-ниските му склонове са обрасли с хубави букови и иглолистни гори, билото му е голо.
В началото на 90-те години на отминалото столетие рудниците са работели и селищата около тях са били оживени. Най-оживено е в Шешкинград. Голяма част от миньорите са живеели в Сливен, Твърдица, Шивачево и околните села, извозвали са ги всекидневно с автобуси. По-малката част, предимно несемейни миньори и служители, са живеели в жилищни блокове на селището. От Сливен и селата в Беленската котловина се извозват по шосето Сливен-Бяла-Боров дол-Девина-Шешкинград, а от Твърдица, Шивачево и селата около тях - през Твърдишкия проход.
Шешкинград има вид на малко балканско градче, скътано в гористото подножие на в.Чумерна. За децата на семействата е изградено голямо двуетажно училище с физкултурен салон. Там са се учели деца от първи до осми клас. Имало и няколко магазина, кафенета, барове, пощенска станция, здравен пункт, денонощен работнически миньорски стол. В по-предните години е имало почивна станция за миньорите и летен ученически лагер.
В района от Шешкинград до Предела на югозапад от Девина на изток има сърни, елени и диви свине.От южния скалист склон на в.Чумерна отляво, отдясно и в центъра на Шешкинград извират много малки рекички и потоци, притоци на Твърдишка река и река Блягорница. Такъв извор с водоскок има между квартали "Центъра" и "Слънчев бряг".
В източната част на Елено-Твърдишкия балкан, западно от прохода Вратник, е едно от най-големите хайдушки сборища през епохата на турското робство - АГЛИКИНА ПОЛЯНА. Тя се намира на около 40 км североизточно от Твърдица и почти толкова северозападно от Сливен. Поляната има правоъгълна форма. Дълга е около 200 метра широка 60-70 метра. Заобиколена е от вековна букова гора.
Според някои автори името идва от цветето аглика, а според други от хубавата мома Аглика, родственица на войводата Филип Тотьо. Според едно от преданията момата Аглика била открадната от Хасан паша от Търново. За да не бъде потурчена, по пътя за Одрин тя се хвърлила в краката на конете и загинала трагично, като дала името на поляната. На тази поляна се събирали напролет хайдутите. Оттук тръгвали хайдушките чети на Димитър Калъчлията, Георги Трънкин, Панайот Хитов, Хаджи Димитър. Споменава се и за жени-хаидуткини, някои от които знаменоски, дори ои воеводки /Янка войвода, Сирма войвода/. На Агликина поляна през 1868 г. е трябвало да стане срещата на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа с Гунчо войвода, който предвождал 200 души от Сливенско. Намерението на Хаджи Димитър и Стефан Караджа било да развеят знамето на свободна България от Агликина поляна, но малко четници стигнали до нея. Въртели се няколко дни около Агликина поляна младите четници на Гунчо войвода и след като научили за гибелта на Хаджидимитровата чета на Бузлуджа, били разпуснати от войводата.
По случай 100-годишнината от героичната епопея през 1968 г. на Агликина поляна се провежда Национален събор "Прослава на Хайдутството".
Агликина поляна и днес пази величието на вековната жажда за свобода и национална независимост. Запазена от букова гора, тя е потайно място и в наши дни. Всяка пролет пак цъфти жълта аглика и птички огласят околната гора. Сенчестата пътека отвежда до хайдушкото кладенче в съседното долче. На поляната са поставени два гранитни блока. На големия има мемориален надпис: "Тук на Агликина поляна, прославено хайдушко сборище е трябвало през 1868 г. Хаджи Димититър и Стефан Караджа да обявят Привремено правителство и да образуват въстаническа армия за освобождение на България. До тук достигат 14 четници. Слава на героите!"
