Село Жеравна /Башкьой/ е разположено амфитеатрално в югоизточния склон на най-високия връх в Матор планина - Разбойна /1128 м/ на около 650-700 м надморска височина. От север трите кории Черковна, Средула и Старческа като венец обграждат селото. На юг малката котловина е прорязана от река Нейковска.
Няма исторически данни кога точно е възникнало селото. Турското име на селото е Башкьой. В документите от 1722 г. се среща наименованието Жеруна. Най-вероятно името произлиза от славянската дума "жернов", която означава воденичен камък, свързано с многобройните воденици, които селото е имало в миналото. За първи път през 1835 г. Райно Попович го назовава с неговото днешно име Жеравна.
През епохата на турското владичество Жеравна е било "главно" войнишко село. Това му положение позволило да се издигне над околните села. Значителна част от населението на изчезналото село Бутово и много бежанци от други краища на страната намерили убежище тук. Икономическият подем на българиските земи в края на ХVІІІ и през ХІХ в. обхваща и Жеравна. И жеравненските пасища се оказали тесни за многобройните овчи стада.
Заедно със скотовъдството се развиват домашната и занаятчийска промишленост, търговията, строителството. Забогателите жервненци строят нови големи къщи на два етажа. В приземните етажи на потчи всички къщи е имало производствени помещения и дюкяни за бакалия на дребно. Селото се формира като селище от градски тип и турщите го наричат Кючук Филибе /Малък Пловдив/. Къщите са двуетажни, с много издадени стрехи: долната част е каменна, а горната е дървена от небоядисани греди и дъски. Някои от къщите са градени от дървета, сечени на самото място, докато в селото е имало още гора, дори в стената на една къща има зазидан стар дънер с корените.
Жеравна е родното място на големия и всепризнат български писател Йордан Йовков, на Райно Попович Сава Филаретов, Тодор Икономов, Васил Стоянов, д-р Васил Соколов - делегат на събранието в Оборище и лекар в хвърковата чета на Бенковски, големият български геолог проф. Георги Бончев и други.
Село Катунище /Катуница/ е разположено на левия бряг на река Нейковска. Намира се на 42 км североизточно от Сливен и 15 км югоизточно от Котел.
Предполага се, че е възникнало в първите години на турското робство при разселването на бягащото от завоевателите население. Църквата е от 1874 г., а училището - от 1881 г.
Селото е едно от най-запазените възрожденски селища в Котелския край. Главната улица е успоредна на реката, а другите започват от нея и пълзят перпендикулярно нагоре по планината или вървят хоризонтално и оплитат сложна улична мрежа. С изключение на шосето за село Нейково, улиците са калдаръмени. Оградите са с чупки, извивки и задънки. Къщите са накацали амфитеатрално по планинския склон.
От Катунище е хайдушкият войвода Кара Танас.Страшен бил той за аги и изедници, ферман имало от султана за главата му. Но за народа е бил защитник, затова хората му се доверявали и го обичали. При преселването на жеравненци през 1830 г. Кара Танас ги огранявал чак до Бесарабия.
Село Нейково е разположено на двата бряга на река Нейковска, северно от в.Българка и южно от в.Разбойна на около 550 м надморска височина. Според една от легендите селото е основано от планининци от Западна Стара планина, които след неуспешното Чипровско въстание /1688 г./ се заселват тук, предвождани от сух беловлас старец на име Нейко. Според друго предание селото е основано от бягащите от поробителите българи на изчезнало село от местността Гръцки рът. По-късно идват селяни от село Раково, от Новозагорско и от Еленско.
Горите и обширните пасища са най-голямото богатство на селото. Значителна част от населението е заето с дърводобива и дървообработването, залесяването, животновъдството. Отглеждат се овце, крави, кози и коне. Отглеждат се също картофи, детелина, люцерна, овес, малини, сливи. През 70-те години на отминалото столетие към ТПК "Котленски край" и дървообработващото предпиятие в Котел са открити цехове за килими и дървообработване, а към сливенските заводи "Динамо" и "Тони" - за производство на детайли за ротори и стартери, както и за тритокажни изделия.
В началото на ХІХ в. в селото е открито килийно училище. Помещава се в частна къща, а по-късно се премества в църквата "Св.Троица", построена през 1863-1864 г. През 1878 г. е открито начално училище, а по-късно и проимназия. Читалището "Изгрев" е основано през 1828 г. През 1872 г. в Налбантовата къща пребивава Апостолът на Свободата Васил Левски.
По време на Априлското въстание от 1876 г. населението на село Нейково взема активно участие в четата на Стоил войвода. В четата се включват около 20 души предимно млади хора, между които и 56-годишният Ради Мухтаров - Дели Ради. По дирята на четата е изпратена горяма турска потеря и след няколкодневни кървави сражения, тя е разбита. В третото сражение в местността Харембунар над село Раково, прикрит зад вековните буки, Дели Ради се сражава до последния куршум, поваля няколко души и загива достойно за свободата на Родината. Паметна плоча над село Раково и паметникът сред село Нейково с изписаните имена ни напомня за героичната епопея.
Село Медвен /Папаскьой/ е разположено на десния бряг на Медвенска река. Намира се на 11 км югоизточно от Котел на 450 м надморска височина. Турците наричали селото Папаскьой /попско село/, а реката - Гюлмезъ дере /незасмяна, неприветлива река/.
В летописната книга е записано, че е възникнало на това място в началото на ХVІ в. около 1520-1530 г. Заселниците на Медвен дошли от село Бутово, което се намирало на три километра от сегашното землище на село Медвен. Селото Бутово се изселило поради "золумите" на турците - дели башии, спахии и кърджалии. То се намирало на големия презбалкански път - "друма": Бургас - Айтос - Карнобат - Котел - Северна България и турците постоянно го нападали.
Населението се занимава с дърводобив, дървообработване, бубарство, овцевъдство. През епохата на Възраждането се тъкат аби, шаеци, обработват се кожи, произвежда се сирене, кашкавал.
При строежа на къщите дървеният материал е сечен на място.В началото се строят едноетажни къщи, а по-късно през епохата на Възраждането - двуетажни с богата външна и вътрешна декоративна обработка.
Читалището е основано през 1882 г. Наградено е с орден "Кирил и Методий" І степен. Около 1808 г. в селото се открива килийно училище. В началото училището се помещава в абаджийницата на Вълко Мустаков, а по-късно се премества в черквата. Около о1831г. се открива светско училище, а от 40-те години се въвежда Рибния буквар. През 1852 г. в селото се завръща странстващият учител Господин Бъчваров. По негова инициатива през 1860 г. се простроява училищна страда и въвежда взаимноучителният метод. Тук учителят Стойко Ганев издал първият популярен портрет на Г.С.Раковски. В Медвен работят и други будни учители като Ст.Въжаров, Н.Станчев, чичото на Захари Стоянов, Н.Далакчиев, Станчо Фийков, Михаил Далакчиев и др.
През 1853 г. е построена църквата "Св.Марина". В нея службата се води на български език. Когато през 1859 г. в селото идва шуменският гръцки владика, медвенци обявяват бойкот и напускат храма по време на черковната служба.
Авторът на "Записките по българските въстания" Захари Стоянов е от Медвен. Родната му къща е превърната в музей. В него са показани над 200 експоната, фотоси, автентични писма, документи, свързани с живота и делото на големия български писател. Музейната сбирка е дело на ученици от страната. На паметната плоча пред входа на къщата е написано:"Ние съживихме този дом, пред който се прекланяме".
Село Новачка се намирало по средата на пътя Медвен-Садово между два потока и една могила. При османското нашествие селището е било едно от най-големите в района. През 1635 г. е имало 118 български семейства.
Археологът Васил Стоянов пише:"На Великден турците от околните села нападнали хорото в селото и отвлекли няколко български моми.Тогава момците се събрали и нападнали турците при Ач баир между селата Медвен, Садово и Добвица. В сражението турците и момите били изклани и закопани на едно и също място, но поотделно. На гробовете на момите били побити камъни и кръстове, а на турците без кръстове. Мястото се нарича "Момино гробище".
Другото изчезнало историческо село Бутово се намира между днешните села Медвен, Градец и Дъбовица /Шехово/. Било е на пътя Бургас-Айтос-Карнобат-Котел-Северна България. Турците често го ограбвали, което принудило населението да се засели в близкото село Градец, други застроили Медвен, а трети, и то по-голямата част, се заселили в Жеравна, дето пренесли всички църковни имоти: утвори, съдове, книжа, икони и други неща, и с тях устроили църква в селото. Сега от село Бутово личат само гробищата и мястото на църквата. Месността носи името Бутово.
Село Градец /Делуджели/ е най-многолюдното село в Сливенска област. От 2471 души през 1977г. броят на населението /мнозинството от които роми/, достига 3285 души през 2000г. Отстои на 16 км югоизточно от Котел и 56 км североизточно от Слиевн /през Ичера 42 км/. Разположено е на двата бряга на река Луда Камчия. Заобиколено от Стидовска планина от юг и от планинските разклонения на Котленско - Върбишка планина от север, а рнеката селото остава скрито в тясната долина.
Според преданието село Градец е основано през ХVІ в. от жителите на разрушен по-стар град. През епохата на османското робство тук се заселва също част от бягащото население на селата Бутово, Новачка и др.
След Освобождението селото има 544 къщи с 2796 жители и е селище от градски тип, с широки калдаръмени улици, с дълга чаршия. Градечани имат балкански дух. През 1805 г. в къщата на поп Георги е открито килийно училище, което през 1834 г. се премества в обществена сграда. През 1830г. е построена и църква. По-късно се открива светско училище голям салон, в който се използва Ланкастеровата методика на обучение.
Апостолът на Свободата Васил Левски основава в Градец таен революционен комитет. През Априлското въстание от 1876 г. градечанинът Петър Пармаков, който е бил офицер от руската армия , е избран за военен ръководител на Търновсския революционен окръг. Когато войводата поп Харитон загива, командването на окупираната дряновска чета поел Петър Пармаков и загинал геройски в опита да пробие обръча на 10-хилядната турска армия. От Градец е Васил Рахнев от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Граденчанин е и Радко Димитриев, който в Сръбско - българската война през 1885 г. геройски брани Отечеството от сръбските нашественици. Под негово ръководство, вече като генерал на тракийския фронт, по линията Бунархисар - Люлебургас през Балканската война турците са напълно разбити.
Село Градец и в днешно време има градски вид. Освен кокетната сграда на кметството и пощата в камчийски стил, в хубави сгради са читалището, училището, килимарската работилница, магазините, туристическите спални. За паметници на културата са обявени 107 къщи.
В района на село Градец е открита тракийска гробница. Има останки от средновековна крепост, Градището и старо черковище. Намерени са римски и византийски златни монети.
Югоизточно от село Градец шосето от Котел - Мараш - Сливен върви по североизточния склон на Стидовска планина и на няколко пъти се доближава до десния бряг на река Луда Камчия. Планината е обрасла с хубава дъбова гора. В речните тераси на Луда Камчия се намират изчезналите селища Леденик и Черкезко село.
Между Аврамовския и Марашкия проход шосето пресича най-западната част на закътаната сред невисоки андезитни хълмове Сунгурларска долина, която обхваща замлищата на селата Мокрен и Пъдарево от Сливенска област. Тази част на долината се отводнява от реките Мочурица и Мараш. Преходно-континеталният климат, канелено-подзолистите, алувиално-ливадните и пясъчливи почви благоприятстват за развитието на лозарството и овощарството. Както в долината, така и по склоновете на Гребенец и Терзийския баир в землищата на селата Мокрен, Пъдарево и Седларово има големи площи от лозя, череши, сливи. Отглеждат се зърненохлебни култури и зеленчуци, овце, говеда, източнобалканска свиня. Зарибени са микроязовирите край Пъдарево и Мокрен. В Котленска община пролетта настъпва тук най-рано. Есента е по-дълга и по-топла. По време на гроздобер в лозята има кервани от каруци, леки коли с ремаркета и товарни автомобили, които извозват гроздето. Голяма част от населението на Котелска община се снабдява оттук с винени и десертни сортове грозде.
Село Мокрен /Аврамов/ се намира на 30 км югоизточно от Котел и 42 км североизточно от Сливен. Разположено е в южното подножие на Стидовска планина на 290 м надморска височина.
Мокрен е кръстопътно селище. Оттук минават превозни средства за Сливен, Ямбол, Бургас, Сунгурларе, Шумен, Котел, Омуртаг, Търговище, Карнобат, Стралджа. Не е известно кога е възникнало селото. Сега Мокрен е оживено село от градски тип. Училището е от 1879 г. До старото начално училище днес се издига двуетажно осмокласно училище с интернат. В хубави сгради са кметството, ресторантът, младежкият дом, пощата, читалището, магазините, сладкарницата, фурната, филиалът към окръжна болница Сливен, здравен участък.
Кооперативното земеделско стопанство е едно от първите в Котелската община. След обединяването на ТКЗС много години центърът е в Мокрен. По това време селото е и общински център. Открива се голям цех ца нестандартно оборудванеа, който осигурява работа на много млади хора. Селското стопанство в Мокрен постепенно се стабилизира. Земята се обработва от три земеделски кооперации и сдружения. Тук няма пустеещи земи, вземат се под аренда и от съседните селища. От Мокрен е видният антифашист Георги Аврамов, политкомисар на Първа ВОЗ. Сред селото му има издигнат паметник.
В околностите на селото има останки от средновековно укрепление. В турските документи се споменава през ХVІ.,а за него пишат и пътешественищи, минали през Мокренския проход.
Село Пъдарево/Курунджиево, Коруджиево/ се намира на 33 км югоизточно от Котел и на 42 км североизточно от Сливен. Разположено е в северозападното подножие на Терзийския баир на около 200 м надморска височина. Югозападно от селото е Марашкият, а северозападно - Мокренският проход. Има автобусни връзки с Котел, Сливен, Ямбол, Стралджа, Карнобат, Бургас, Сунгурларе, Шумен. От тук минават и много товарни автомобили през Ришкия и Върбишкия проход за Варна и Шумен.
Основен поминък са земеделието и скотовъдството. Лозарството също заема оснобено място. Лозови насаждения има по северозападните склонове на Терзийския баир. Край шосето Конактарда-Пъдарево-Чубра расте грозде от сортовете "сунгурларски мискет", "винен памид", "сливенска шефка", някои десертни видове. В югозападната част на селото до лозята е пъдаревската винарска изба, където опитни винари произвеждат разнообразни сортове бели трапезни вина. Произвеждат се също гроздова ракия, винен дестилат и други.
В Пъдарево има 4 микроязовира за напояване и за развъждане на риба. Със собствени средства пъдаревци изграждат спортен стадион. Физкултурното дружество "Вихър" е основано през 1946 г. Имат туристическо и ловно-рибарско дружество. Авджийте ловуват не само в Терзийския баир, а и в Гребенец и Стидовска планина.
Пъдаревци са национални първенци с кукеровите празници, кръшните хора и танцовата самодейност. В Копривщица и в други национални изяви пъдаревският танцов състав е получавал злато, сребро и други призови награди. Читалището "Пробуда" под името на "Надежда" е основано през 1902 г. През 1968 г. е открит битов етнографски музей в къща, построена през 1793 г. Класното училище е от 1879 г., а училищната сграда е изградена през 1939-1942 г.
В района на Пъдарево са открити останки от праисторическо селище /селищна могила/ и тракийски могилен некропол. В турските документи е записано под имената: Курджи, Чок Татар, Курунджи, Коруджи и други.
Село Седларово /Сеидлер/ е разположено на югоизточния склон на Гребенец планина западно от Марашкия проход. Местоположението има вид на седло, откъдето идва името му. Из околностите на това село има местности, названи Градище, Манастир, Шайтанкалеси /Дяволско укрепление/ и Черковище. Тези градища вероятно са част от веригата крепости при Бакаджика, Карнобатски Хисар, Сколенското блато, калетата над село Везенково и село Подвис, възникнали към края на античната епоха и Средновековието.
Селото е чисто българско. Училището е от 1883 г. През 60-те години на ХХ в. в селото ое построено ново училище, но поради липса на деца е закрито. Сега в училищната сграда се помещава кметството.Тук се извършва и здравното обслужване на населението.
Западно от село Мокрен в подножието на Стидовска планина на река Мочурица е разположено изчезналото през 60-те години на ХХ в. село Ново село/Индже балкан/. Днес землището на селото е превърнато във военен полигон, а бившите му жители са се заселили в градовете Сливен, Ямбол, Бургас, Котел и съседните села Мокрен, Пъдарево и други.
Непосредствено след Освобождението в селото преобладава турското население. През 1884 г. в Ново село е имало 402 жители, от които 232 турци и 170 българи. Турското население има джамия, построена през 1829 г., в която служи имамин, който е бил длъжен да учи децата на турското население. Българите нямали постоянна черква, но били посещавани от исоплийския свещенник /сега село Бероново, община Сунгурларе. По-късно част от турците се изселват и българите стават мнозинство. Училището е българско и в него учат децата на българските турци.
При разклонението на Източна Стара планина между северните склонове на Котелска и южните на Лиса планина, в малката Кипиловска котловина са скътани селата Кипилово, Стрелци, Птичари, Зайчари, Боринци, Братан, Остра могила и няколко малки махали. Районът е карстов. Открити са 18 пещери и няколко карстови извора.
Село Кипилово се намира на 27 км западно от Котел и 58 км северно от Сливен. Разположено е на малките планински рекички Боаздере и Кючукдере, притоци на Стара река, които се сливат в северния край на селото. Западно от Кипилово тече река Сайганица, която край селото се влива в други две. Тя извира от карстов извор в красивата едноименна местност.
Къщите на село Кипилово са разположени една до друга речните тераси на Боаздере и Кючукдере. Две успоредни улици го резделят на три махали. В центъра на селото в съседство с кметството, читалището и училещето са магазините, хлебокомбинатът, банята, цехът за газирани напитки. По-нататък са мандрата, работилниците за дървообработване на Горското стопанство, фабриката за дървообработване, цехът за детайли на динама и стартери.
Килийното училище в селото е от 1840 г.Пръв учител е абаджията Кръстьо Христов от село Беброво. През 1865 г. младият и енергичен учител Матей Николов от град Елена превръща училището в светско. Първата жена учителка е Стефана Мартинова, също от Елена. Сега училището е основно, в хубава съвременна сграда. Читалището "Наука" е основано през 1908 г. с председател учителя Александър Йорданов. През 1922 г. в селото се създава горска трудово производствена кооперация "Балкан", а през 1934 г. се открива лесничейство. Църквата е от 1887 г., осветена от великотърновският митрополит Антим.
В преобладаващите светлосиви горски почви се отглеждат предимно фуражни култури - царевица, люцерна, детелина. Значително място заемат естествените ливади. Добре развито е овощарството - сливи, ябълки, круши. В пасищата пасат стада с овце, кози, крави, биволи.
Девизът на селото е: "Отсечеш ли дърво, посади две". В района на селото е резерватът Ардажлака с вековни букови, дъбови, яворови и габърови дървета. Гората Борината, залесена през 1891 г., е една от най-големите семенни бази в страната със запаси от черен и бял бор.
В района на Кипилово има две надгробни тракийски могили. Край селото е крепостта Сайгашкото кале.На височината Хисарлъка са открити останки от ранновизантийската Кипиловска крепост и на средновековната крепост Хърсовград. Братята Шкорпил предполагат, че тук се е намирала античната крепост Кирпилон пелон, откъдето е вероятно името на селото. През ІХ-ХІV в. в крепостта е имало военен гарнизон. Селище със същото име е имало до изворите на река Сайганица. Запазени са останки от още две крепости - Калюва и Качикларското кале, свързани с отбраната на пътя от Кабиле през прохода Железни врата /Вратник/ до Никополис ад Иструм. През османското робство Кипилово запазва чисто българския си облик. На едно от най-хубавите места в селото е била построена църква с кръстообразна форма, голямо кубе, висока камбанария, богата резба. Церквата е построена през 1848 г. а осветена през 1873 г. от великотърновския митрополит Иларион Мариополски. По време на освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. църквата е разрушена.
Село Боринци е в подножието на Лиса планина. Част от населението му са преселници - кипиловци, котленци, еленчани, стевренчани, копиловци/ от Кюстендилско, които местното население нарича шопи.
В селото в планинския поток край училището има огладени каменни кукчета, вероятно от епохата на неолита. Особено голям интерес представлява еловата гора над селото, възникнала на малка надморска височина.
Селата Стрелци, Братан и Остра могила са разположени в югоизточните склонове на Лиса планина. В село Стрелци има голямо училище, в което се учат децата от съседните махали. И трите села са с обновени тухлени двуетажни къщи. Населението им се занимава с дърводобив, животновъдство, отглеждане на тютюн и малини. Туристическите пътеки през Остра могила и Братан водят до хижа Лисец и в.Голям Сакар.
Главното било на Лиса планина е с посока югозапад - североизток. Тя се свързва с Котелско - Върбишката планина чрез едно откъснало се от главната старопланинска верига широко и плоско било, което служи за граница между Кипиловска котловина и Герлово. По него минава шосето от Котел за Кипилово.
Лиса планина /Сакар балкан/ е най-високата част на Източния предбалкан /Голям Сакар 1054 м/. До Голям Сакар се отива по няколко туристически пътеки, повечето, от които минават край хижа Лисец. Хижата е двуетажна, добре обзаведена к 50 места за нощуване. От хижа Лисец и в.Голям Сакар на юг се очертава долината на река Тича, на хоризонта се синее по-високата Котелска планина, на запад се разстилат хълмовете на Тузлука, на изток е Герлово, из които тече река Голяма Камчия. Няколко потока южно от в.Арматлу /837 м/ дават началото на Голяма Камчия, известна в горното течение със славянското име река Тича.
Село Тича /Читак/ се намира на 13 км северно от Котел и 90 км североизточно от Сливен. Разположено е край река Тича на около 300 м надморска височина. С това име селото е известно още по времето на Втората българска държава. Мамуил Фил го споменава като град. Легенди разказват за крепости и манастири в околностите.
Половината от населението е било мюсюлманско, а другата половина - християнско.
През епохата на Възраждането в Тича процъфтявата занаятите и търговията с аби и шаеци. От това време са хубавите дървени къщи в българската махала, абаджийските дюкяни, калдаръмените улици, кладенците и шумящите чучури на каменните чешми. Килийното училище е от 1872 г. Читалището "Просвета" е основано през 1870 г. под името "Съгласие". Запазена е черквата "Св.Илия", построена през 1767 г., която е обявена за паметник на културата.Според една от легендите в основите й са били закопани ценни манастирски документи и старинни предмети, спасени от опожарен манастир. Г.С.Раковски твърди, че е видял в Тича евангилия, две от които написани на кожа.
Тича е централно селище на няколко малки села и махали в западната част на Герлово. През 1979г. е имало 1530 жители, а през 2000 г. - 1175 жители. Освен дърводобива, дървообработването, овцевъдството, говедовъдството, които и сега са основен поминък на населението през 80-те години, тук работят шивашки ателиета и цех за килими. Извършват се стругарски и заваръчни услуги. Горското остопанство е от региотнален мащаб. В центъра на селото са кметството, пощата, читалището, магазините. Издигнат е паметник на антифашиста Д.Караниколов.
Освен в селото каменни чешми има и в околностите. По шосето за Котел е Кадийската чешма. През епохата на турското робство край студения крайпътен кладенец са се решшавали поземлени спорове с участието на съдници - кадии. Затова изградената по-късно чешма била наречена Кадийска чешма. Сега чешмата е обновена. Четите на Г.С.Раковски през 1854 г. и на П.Хитов през 1867 г. са минали през село Тича. Апостолът на Свободата Васил Левски няколко пъти е отсядал в селото.
В южната част на Тича има селищна могила от халколита, до нея остнаки от римското селище; в района също така има следи от праисторическо и средновековно селище. В землището му са разположени над 20 тракийски селищни могили.
Малко преди село Тича вдясно от главния път Котел-Омуртаг-Търговище се отделя шосе, което върви край десния бряг на река Тича. Шосето не е много широко, но достатъчно за разминаване на два автомобила и е асфалтирано. На десния по-нисък бряг на реката са разположени селата Филарево, Малко село и Ябланово, а на високия ляв бряг са селата Орлово, Топузово, Соколарци. В ниските тераси на реката и хълмовете на Герловската котловина са нивите и овощните градини на българските турци, населяващи тези села. Отглеждат се зърнено-хлебни култури, тютюн, малини, ягоди, ябълки. Развито е животновъдството - говеда, овце, кози, в миналото и биволи.
Село Филаретово е едно от най-големите и най-благоустроените. Има голямо училище, кметство, пощенска станция, магазин, фурна. Автобусни връзки го свързват с Котел, Омуртаг, Върбица и др. През 1979 г.в селото живеят 844 души, а през 2000 г. - 740 души.
В центъра на Филаретово през моста на река Тича асфалтов път води до кацналото на брега малко, живописно село Топузово. Все по левият бряг на реката се стига до село Соколарци. От двете страни на пътя във варовиков релеф природата е изваяла дълбоки пропасти, понори, валове и пещери.
Село Соколарци е разположено също на левия бряг на Тичанска река. То е по-голямо. През 1979 г. е имало 626 жители, а през 2000г - 706 жители. В центъра на селото са кметството, пощата, магазина и джамията с високо минаре, а малко по-надолу - училището. То е голямо на два етажа, с общежитие за учителите. Тук в прогимнацията учат и децата от село Топузово. Релефът край селото е карстов. На запад се издига Лиса планина, на изток - североизток - хълмовете на Герлово, а на юг - сивосинкавите скали на Злостен.
Село Ябланово /Алванлар/ е едно от най-големите села не само в Котленска община, а и в Сливенска област. По брой на жителите /3267 души през 2000г./ то отстъпва единствено на село Градец /3285 души/. Отстои на 25 км североизточно от Котел.
Селото се състои от три големи махали. Населено е от български турци. В трите махали има магазини, сладкарници, кръчми. Училището, читалището, кметството и пощата са в нови съвременни сгради. Училището е едно от най-големите в Сливенска област, на три етажа с по няколко паралелки в клас. Много от къщите на стопаните са обновени, образцови. Всяка година в селото се провежда голям събор. Организират се борби, в които участват борци от региона и страната.
През периода 1944-1989 г. стопанството в Ябланово е успяващо. През 1965 г. е създадена овощна градина от 2850 дка. Засадени са 150 дка с хмел. През 70-те и 80-те години хмеловите насаждения достигат 750-800 дка, където работят над 700 души. Около 800дка са и засадените площи с тютюн. Добре развито е и животновъдството - говеда, овце, птици. Стотици са и работещите в промишлените предприятия на Котел, до които се извозват със сменни автобуси.
По време на Възродителния процес яблановци оказват съпротива на тоталитарния режим. Има пострадали.
В годините на прехода към пазарна икономика земята е върната на нейните собственици. Обработват я мехатнизирано. Отново хмелът, тютюнът, овощните насаждения са основни растениевъдни култури. Традиционни са и говедовъдството, овцевъдството и птицевъдството.
Край селото е съхранено вековно дърво. Обиколката на дънера му е няколко метра.