ГАВРАИЛОВО /ДЕРМЕНДЕРЕ/ се намира на 16 км западно от Сливен и е в състава на нейната община. Разположено е на около 350 м надморска височина. Землището му се напоява от напоителната система "Средна Тунджа". Тук е централната част на Долината на прасковите.
Много години Гавраилово е център на обединено земеделско кооперативно стопанство, аграрно-промишлен комплекс и на селищна система. Добре развити са овощарството, лозарството, пепиниерството, животновъдството. В селото има консервна фабрика, собственост на фирма "Вемас" АД за производство на белени прасковени компоти и други хранително-вкусови стоки.
Потребителската кооперация, която се намира в селото, е основана през 1906 г. Читалището "Слънце" е от 1928 г., а училището - от 1866 г., оттогава е и църквата "Св. Архангел Гавраил" /1866 г./. В селото има хубави обществени сгради - читалищен дом, кметство, пощенски станции, магазини, голямо основно училище, детска градина, здравна служба.
Село Гавраилово е с богато историческо минало. На един и половина километра южно от селото има селищна могила от неолита и халколита, а в съседство с нея следи от антично селище. На север от Гавраилово има останки от средновековно укрепление. Открити са основите на манастир. В "Пътувания по България" К.Иречек пише:"На шосето от Нова Загора за Сливен лежат на десния бряг Сливенските бани, а срещу Тунджа и полите на Стара планина, при село Дермендере /сега Гавраилово/ има останки от по-голямо селище, следи от три църквички и основи на къщи, между които се изкопават стари съдове, оръдия, монети. Предполагам, че навярно това градище е градът Авли, богат с добитък и жито, които в ХІ-ХІІІ век се споменава при самите поли на Хемус, близо до Дамполис, 4-5 дни на север от Андрианополис. През 1049 г. в него са настанени печенези и разбили византийските войски, които идели срещу тях при Ямбол. В 1207 г. латинският император Хенрих в похода си срещу българите на петия ден пристигнал от Одрин в Авли, който тъкмо наново бил зает от цар Калоян. Населението навреме избягало в планините. Латините в града набрали голяма плячка, ала някои рицари, които "безразсъдно" се осмелили да влязат по-нататък в близките планински теснини, много зле си изпатили и едва се избавили с чувствителна загуба на хора и коне".
В турските документи селото се споменава през 1609 г. и 1666 г. във връзка с облагането на немюсюлманското население с данъка джизие. Записано е с името Дермендере. През 1872 г. е основан таен революционен комитет.
През 1923 и 1925 г. Гавраилово е средище на активно антифашистко движение. Населението взема дейно участие и в съпротивителната антифашистка борба през 1941-1944 г. Издигнат е паметник на загиналите в Отечествената война 1944-1945 г.
Село Чинтулово /Касьомово/ се намира западно от Сливен. В турски документ от 1666г. селото е записано Касъм абаси. Основано е вероятно от преселници юруци. Сегашното име е от 1934 г.
Както пише д-р Симеон Табаков в "Опит за история на град Сливен", според преданието, когато турците ни заробили в село Чинтулово "двама братя - Илия и Димитър - били слуги на някой си ага". Последният отишъл на хаджилък в гр.Мека, а ханъмата му, като правела
"гьозлеми", често казвала: Де е сега агата да му дам от тези гьозлеми! "Илия предложил на господарката си да занесе такива "гьозлеми" чак в Мека! Тя не повярвала на това, но тъй като Илия настоявал, дала му няколко в една тепсия и чевре, за да ги занесе на агата. Илия "заспал", но за голямо учудване агата като се върнал, носел същата тепсия и чевре, очевидно без гьозлемите, които той изял! Тая история не могла да се обясни инак освен с убеждението, че Илия е човек на "аллаха". Турците започнали да го убеждават да се потурчи и стане "светец", но той "не си давал вярата" и те го съсекли..." Брат му Димитър също бил съсечен. Илия бил погребан край село Омарчево, а Димитър в Чинтулово.
Гробът на Димитър в Касъм се почитал от турци и от българи. При текето била направена гробница от сливенеца дядо Киро Савака по турски модел, която се посещавала и от българи, и от турци с вярата, че ще се излекуват.
След Освобождението по настояване на чинтуловци с указ на Народното събрание на текето се изгражда параклис. Гробницата е осветена от сливенския митрополит на 20 юли 1905 г. Параклисът е наречен "Св.Илия".
Днес селото е благоустроено. Има автобусни и жп връзки със Сливен, Гавраилово, Твърдица. През 1985 г. имало 942 души, а през 2000 г. 1036 души.
Село Малко Чочовен /Кючукчешлии/ е разположено в полите на едно от разклоненията на Елено-Твърдишка планина в дефилето на Малка река, приток на р.Тунджа. От север, запад и изток е обградено с гори, които някога са били вековни, а от юг е обширната долина на р.Тунджа. Отстои на 15 км югозападно от Сливен.
Според Симеон Табаков, автор на книгата "Опит за история на град Сливен", по-рано селото се наричало Кючукчешлии /Малки мочури/, за разлика от с.Голямо Чочовен, което тогава се наричало Бююкчешлии /Големи мочури/. Съгласно преданието още по-старото име на Малко Чочовен е Чучурово от това, че там имало много чучури /изворчета с улеи или тръби/.
В османските документи Малко Чочовен се споменава през 1609 г. под името Кючюк джешлу и през 1666 г. - Джешли - и сагър. Тук турците са имали свой султан от рода на кримските ханове, запазил се до Освобождението. Селото не е било войнишко, но през него минавали шопи, които носели на гърба си кръстове, облечени с бели дрехи.
След Освобождението турците се изселват. В селото се заселват селяни от околните села, най-вече от с.Гавраилово. През 1985 г. в Малко Чочовен живеят 517 души, а през 2000 г. - 413 души. Училището е открито през 1892 г., в частна къща. Обществена сграда за училището е построена през 1894 г., а сегашното училище е от 1931 г. Първият учител е Димитър Даскалов от с.Чинтулово. Читалището "Просвета" е основано през 1930 г. През 1935 г. е учредено кредитно кооперативно сдружение "Борба" за снабдяване на населението със стоки, с председател Георги Миндев. През 1947 г. кооперацията се трасформира в ТКЗС "Борба". Сега земята се обработва от земеделска кооперация на доброволни начала.
Село Малко Чочовен взема активно участие в съпротивителната антифашистка борба 1941-1944 г. - 17 партизани, 9 политзатворници и 3 интернирани. Оттук е командирът на партизанският отряд "Хаджи Димитър" - Иван Славов Гинчев - Йонко.
На юг от Малко Чочевен има следи от антично село, а на север в м.Джевезлика - следи от римска крепост. На около 4 км северно от Гергенбунар има тракийска крепост, на която последните години се извършват археологически разкопки.
Село Голямо Чочовен /Бююкчешлии/ се намира западно от с.Гавраилово. Името му не е свързано с броя на жителите, а с местонахождението, Бююкчешлии означава Големи мочури. В турските документи е записано с имената Бююк Джешли /1609 г./, Джешли и Кебир.
През епохата на османското робство е било заселено предимно с турци. След Освобождението турците се изселват. В началото на ХХ век наброява 442 жители. През 1985 г. тук живеят 360, а през 2000 г. - 260 души. Училището е от 1892 година.
Село Селиминово /Карасарлии/ е разположено западно от с.Гавраилово на около 300м надморска височина. Според преданието селото възниква върху развалини от старо селище. Някои смятат, че името му произлиза от думата карасулук /мочурливо място/. Други го свързват с карасър /говеда, добитък/. Гара е на жп линия София-Карлово-Бургас. Землището му е в Долината на прасковите. Освен праскови тук се произвежда хубаво грозде, череши, ябълки.
Училището е открито през 1878 г., а черквата му е от 1904 г. Читалището е основано през 1926 г. Самодейният танцов състав към читалището е един от най-представителните не само в региона, но и в страната. Тук играят всички - стари, млади и децата. В Селиминово е роден народният певец Йовчо Караиванов.
Като се пътува с влака Бургас-Сливен-Карлово-София, малко след Селиминово е жп спирка Орешак. Срещу нея е с.Бинкос и докато пътниците наблюдават накацалите къщи на левия бряг на р.Тунджа и на десния бряг на неиния приток Беленската река, влакът навлиза в първия тунел от изток на запад на Задбалканската жп линия.
Село Бинкос е разположено между река Тунджа и устието на Беленска река. Река Тунджа се доближава най-близко до Стара планина и изменя посоката си от североизток на югоизток.
Според Симеон Табаков, ако се изходи от суфикса "ос" името му е гръцко. Както казват старите Бинкосци обаче, селото им води начало от заселили се тук манафи, които заварили на това място 1000 орехови дървета. Бин на турски е хиляда, а кос на манафски е орех. И наистина турското име на селото е Бинкоз - 1000 ореха, което се среща още през 1591 г.
Беше споменато, че на запад от селото е историческата Сатма чешма, където са заловени останалите живи въстаници от четата на Стоил войвода през месец май 1876 г.
Село Струпец се намира южно от село Бинкос. Разположено е в полите на Сърнена гора край река Тунджа.
Не е известно кога е основано селището. Името му произлиза от глагола струпвам. През епохата на османското робство българите се изселили и били заместени от турците. След Освобождението става обратно, турците се изселват и Струпец отново се заселва с българи от близките селища Шивачево, Оризаре, кв."Конаре" на гр. Твърдица и други.
Училището е от 1882 г. През 1905 г. селото има 507 жители, през 1985 г. - 332, през 2000 г.- 391 жители.
Над Струпец има следи от стари зидове, известни с името Хисаря. В надвесения хълм на Сърнена гора има процеп в скала, която се нарича Дупката. Според преданието тук някога е имало синджир, който се е срастнал със скалите.
Село Злати войвода /Джиново/ е разположено в северните склонове на Сърнена гора на 200 м над морското равнище. Намира се на 18 км югозападно от Сливен по шосето за Нова Загора. На около 4 км североизточно от селото са Сливенските минерални бани, известни още с името Джиновските минерални бани.
В село Злати войвода има агрономически център. Включено е в напоителната система "Средна Тунджа". Училището е от 1873 г. Читалището "Просвета" е основано през 1925 г. Потребителната кооперация е създадена през 1926 г. Селото е обновено с хубав център, съвремени обществени сгради и много образцови жилищни домове. До селото има селищна логила от неолита и бронзовата епоха. На Кале баир са намерени късноримски и ранновизантийски монети. В османски документ от ХV век се споменава името Чин али. Според едно от преданията в гората на мястото на днешното село е живеел мохамедански отшелник. Самотността на този отшелник накарала околните българи и турци да му прикачат прякора Джин, което значи зъл дух, откъдето е името на основаното по-късно селище.
На запад от Злати войвода по пътя за Нова Загора се намира Сатма чешма, където през 1810 г. е убит народният хайдутин Злати Кокарджолу. Днес селото носи неговото име.
Северно от шосето Сливен-Нова Загора в подножието на един хълм на Сърнена гора е разположено село Старо село. Оттук е Нено Стоянов - Чавдар, политкомисар на партизанския отряд Хаджи Димитър от 1941-1944 г., интербригадист в гражданската война на Испания през 1936 година.
Село Ковачите /Налбонтларе/ се намира на 17 км с името Налбандли, а в другото 1572 г. - Набландар. Според преданието Ковачите е основано от двама налбанти /подковачи/ откъдето е и името Налбантларе. В началото селото било до самите Минерални бани, но поради пакостите на околните юруци то се преместило малко по-нависоко, по билото на Караджа даг /Средна гора/.
Селото е включено в напоителна система "Средна Тунджа". В землището му се отглеждат праскови, грозде, зеленчуци, зърнено-хлебни и технически култури. Освен в селското стопанство значителна част от населението работи в промишлените предприятия на Сливен и в балнеосанаториумите на Сливенските минерални бани. Трудовата миграция се осъществява чрез часовите автобусни превози.
Килийното училище е от 1857 г. В селото има основно оздравително училище. Запазена е църквата "Св.Димитър", построена 1871 г. от Уста Пенчев от Трявна. През освободителната война /1877-1878г./ тя е опожарена от отстъпващите турци, а след Освобождението е възстановена. Стенописите на църквата са от италиански художници. Обявена е за паметник на културата.
След Руско-Турската война от 1828-1829 г. заедно с голямата част от българското население от Сливенско налбантларци се изселили в Бесарабия. В селото останало само едно българско семейство. По-късно 6 семейства се върнали. Заселили се и семейства от съседните села.
По време на антифашистката борба 1941-1944 г. селото става известно с боя при Ковачите. През 1944 г. партизанска група от отряд "Хаджи Димитър", предвождана от командира Иван Ганчев - Йонко, попада на полицейска блокада. По обяд партизаните са обкръжени в каменоломната при селото. Групата задържа позициите си до вечерта, а през нощта излиза от обръжението.
Село Самуилово /Турсунлии/ се намира на 12 км южно от Сливен. Разположено на левия бряг на р.Тунджа в Сливенското поле на 150 м надморска височина. Има часови автобусни и таксиметрови връзки със Сливен, Кермен, Нова Загора, Ямбол.
Според Симеон Табаков името на селото произлиза от турската дума турсуни - хубави, здрави хора, "каквито уж били тия, които първи заселили това място /около преди 150-200 години/". Възможно е да произлиза и от името на първия заселил се тук турски чифликчия Турсун Али. В османските документи селото се споменава още през 1666 г.
Благоприятното географско положение, климатът, плодородните почви край р. Тунджа и близостта на селото до областния център са спомогнали за неговото развитие. През 1985 г. тук са живяли 1859 д., а през 2000 г. - 2140 души. Върху богатите алувиално-ливадни и излужени канелено-горски почви се отглеждат зърнено-хлебни и фуражни култури, слънчоглед, праскови, ябълки, зеленчуци. Добре развито е и животновъдството - крави, овце, свине, птици.
Класното училище е от 1886 г. Читалището "Светлина" е основано през 1928 г. През 1978 г. е наградено е орден "Кирил и Методий" - ІІ степен. Спортният клуб е създаден през 1947 г., а туристическото дружество през 1971 г. През 1923 г. в селото е създаден БЗНС. През 1928 г. е основана потребителна кооперация. През 1940 г. към кредитната кооперация се организира отдел за оризопроизводство. В него членуват 164 души с 1200 дка земя.
Днес селото е благоустроено с хубав център, обществени сгради и обновени къщи, много от които образцови домове. Сред селото са двуетажното кметство и пощата, основното училище, читалището, кооперацията, търговските сгради.
В северната част на Самауилово са запазени 24 вековни дъба, защитени природни обекти. На някои от дъбовете има щъркови гнезда. Паркът е ограден. Асфалтови алеи водят до паметните плочи на загиналите във войните и младежкият дансинг. Изграден е паметник на бригадирката М.Сенова, загинала през 1947 г.
Село Мечкарево се намира на 13 км южно от Сливен. Разположено е край река Тунджа между Сливенските минерални бани и село Самуилово. Има автобусни връзки със Сливен.
Върху богатите алувиално-ливадни и канелено-горски почви се отглеждат зърнени култури, зеленчуци, плодове. Добре развито е и животновъдството. Хлебните изделия, месото, колбасите и зеленчуците на мечкаревци са търсени на сливенския пазар.
Според Симеон Табаков селото възниква през епохата на турското робство край развалини на средновековно или древно селище. Наброявало е около 300-400 къщи повечето от които български.
През 1830 г. мечкаревци се преселили в Русия, но по-късно повечето от тях се върнали. В Мечкарево се подвизавал Хаджи Димитър. През деня играел ролята на пъдар или говедар, а вечер, облечен като турчин, водил хорото и подхвърлял ятагана си. През 2000 г. селото има 628 жители.
Село Глуфишево се намира югоизточно от село Мечкарево и северно от хълмовете Лале и Узун баир на Сърнена гора. Зад тези хълмове има средновековно или древно селище. Както посочва Симеон Табаков, името му е българско от корена "глух" поради местоположението му в глухо, отстранено, уединено място.
Кога е възникнало селището, не е известно. На запад от селото на хълма Кале баир е имало стара крепост. Тя се състояла от три реда стени и кула. Има следи от римско и византийско време. Западно от крепостта има останки от изчезнало селище: "Тук са намирали разни предмети от гробове, покъщнини и т.н., а близката до тези старини могила е от тракийски произход. От върха на "калето" до долината, дето се намират много изворчета, е място на подземен път, който водел до изворите. Според преданието началното отверстие се е отпушвало и запушвало от специална за случая стража. При самото "кале" били намирани стрели дълги 10.15 см, цепнати при дръжката, за да могат да се насочват. Там са били намирани разни медни и сребърни монети - римски, особено от Юстиниана.
През 1905 г. в селото имало 70 сгради и 408 жители. През 1985 г. техният брои е 729 души, а през 2000 г. - 605 души.
Село Панаретовци /Карсънлии/ е разположено на югозапад от с.Самуилово в северното подножие на Сърнена гора. По-рано е било на десния бряг на р.Тунджа, но поради това , че е наводнявано от реката, било преместено на сегашното място.
Според преданието селото е основано около именията на турски султан, който живял сам в къра, откъдето е и името му Кърсанлии. Българи като работници на султана построили около имението му къщи и създали селище. През 1830 г. селяните се преселили в Русия. На тяхно място идват българи от съседните села Мечкарево, Младово, Глуфишево и други.
Когато Хаджи Димитър се подвизавал в зеленчуковите градини край р.Тунджа, е посещавал и с.Панаретовци.
Училището е от 1862 г. През 1905 г. селото е имало 326 жители, през 1985 г. - 489 жители, през 2000 г.- 411 жители.
По средата на пътя Сливен-Ямбол се намира едно от големите села на Сливенска област.
Село Крушаре /Артакларе/ е разположено на лавия бряг на река Тунджа в южната най-ниска част на Сливенско поле, на около 150 м надморска височина. От запад, юг и изток е заобиколено от най-източните ниски разклонения на Сърнена гора.
Намира се на 15 км, югоизточно от Сливен и на 13 км. Северозападно от Ямбол. По-близо е до Ямбол, но административно и икономически е приобщено към Сливен. Някои автори свързват старото име на селото Артакларе със средищното му положение между двата града. Според други преди да бъде заселено, околното население наричало землището му ортаери-средина, откъдето и Артакларе. Спорд трета версия, която е най-правдоподобна, преди заселването на мястото му е имало чифлик или воденица държана от ортаци. В турските документи селото се споменава през 1609 г. под името Артуклар. Възможно е името да произлиза от турското Артук-Артуклар.
Алувиално-ливадните почви край Тунджа, канелено-подзолистите почви и черноземните смолници са подходящи за отглеждането на зърнени и технически култури, зеленчуци и трайни насаждения. От 60-те до 80-те годиин на ХХ в. тук са създадени крупни масиви от овощни градини, лозя и зеленчуци. Голям разсъдник за овощен посадъчен материал от праскови, кайсии, ябълки, круши, череши задоволява нуждите на южна България. През 90-те години разсадникът е изоставен и значителна част от овощните насаждения са унищожени.
При новите условия се използват различлни форми за обработване на земята - земеделска кооперация на доброволни начала, сдружения даване под аренда и с лично участие. Произвеждат се зърнено-хлебни и технически култури, зеленчуци, грозде. Добре развито е животновъдството-овце, говеда, свине, птици. Говедовъдството е стар поминък на населението. В "Пътувания по България" К.Иречек пише:"Тъкмо един час от Ямбол се минава по дървен мост пак през Тунджа. В не дълбоката вода под моста множество черни, лениво преживящибиволи, повечето от които само главата си подаваха на повърността, а до тях на един малък острав почиваше стадо бели волове." Днес биволовъдството е изгубило значението си, но говедовъдството продължава да се развива, а дървеният тесен мост е заменен с широк железобетонен мост.
Село Крушаре е в състава на Сливенска община. През 1979 г. тук са живели 2192 души, през 1985 г. - 2231 души, през 2000 г. - 2249 души. Има автобусни връзки със Сливен, Ямбол, Кермен и други. Селото е благоустроено с хубав център, много образцови домове и големи стопански дворове, здравен участък, кметство, голям читалищен дом, търговска сграда, училище.
В селото има физкултурно и туристическо дружество, спортна зала, стадион. Училището е от 1868 г., а читалището от 1929 г. Поставена е паметна плоча на загиналите в Отечествената война 1944-1945 г. Издигнат е бюст-паметник на антифашиста Демир Славов, обесен през 1942 г. в Сливенския затвор.
На 2 км западно от селото има селищна могила от бронзовата епоха и две надгробни могили. В местността Юртя има следи от средновековно селище. Открити са наушник и колективна находка от 320 византийски монети от ХІІ век.
Село Жельо войвода /Черкешлии, Михайлов/ обхваща централната най-ниска и най-плодородна част на Сливенското поле. Намира се на 25 км югоизточно от Сливен.
Според доктор Симеон Табаков зараждането на селото Черкешлии /Жельо войвода/ се отнася към края на ХVІІ в. и се дължи на селото Чибуклии, заправено от местен султан, потомък на кримските татар ханове.
Историческата справка обаче показва, че селото е възникнало преди заселването на султаните. В турските документи името му се споменава през 1666 г. като Черкешли. Възможно е да е възникнало от преселници от село Черкеш в Анадола, сега село Черкеш във вилаета Чакъръ. През 1882 г. селото е преименувано в Михайлово, а от 1938 г. носи името Жельо войвода. През 1950 г. към него се присъединява село Лулица /Чибуклии/. През 1977 г. Жельо войвода има 3272 души, през 1985 г. - 3357 души, през 2000 г. - 2667 души.
Богатите алувиално-ливадни почви и черноземните смолници се използват за производството на зърнено-хлебни технически и фуражни култури - пшеница, ечемик, царевица, цвекло, слънчоглед и други. През 70-те и 80-те години на отминалото столетие в Жельо войвода е създадена зеленчукова градина от 6000 дка - най-голяма в тогавашния Сливенски окръг. В овощните градини край река Тунджа се отглеждат ябълки, праскови, круши и други трайни насаждения. Училището е от 1842 г., най-старото в Слевенска община. През 1908 г. учителят Димитър Димов основава читалище, което сега носи неговото име "Даскал Д.Димов". Същата година Д.Димов основава кредитна кооперация. Черквата "Св.Архангел Михаил" е с дърворезбен иконостас.Построена е през 1897 г. Има паметник на загиналите в Балканските и Парвата Световна война, както и на разстреляните антифашисти през 1944 г.
Селото е родно място на Желез Добрев Железчев - Жельо войвода. Народният хайдутин е роден около 1810 г. През 30-те - 50-те години хайдутува в Сливенския и Котленския балкан в дружините на Димитър Калъчлията и Пейо Буюклията. По-късно става войвода на чета. Около 1863 г. напуска хайдутството и се заселва в село Метличина, Варненска област. През 1872 г. се завръща в родното си село. При написването на повестта "Изгубена Станка" /1865 г./ Илия Блъсков е използвал действителни моменти от живота и дейността на Жельо войвода.
В землището на Жельо войвода има голяма селищна могила, известна под името "Мармарешка могила". Тя е от времето на неолита и халколита. В нея са открити два чифта каменни калъпи за бронзови брадвички. Край селото има няколко надгробни тракийски могили. В местността Юртя има останки от старо селище. В него са открити зидове, водопроводни тръби, оброчни плочки за тракийски Херос, римски и визанийски монети.
Село Камен /Демирджилии/ се намира на 15 км югоизточно от Сливен и на 3 км западно от село Жельо войвода. Разположено е в подножието на няколко хълма на място, запазено от вятъра. Авторът на "Опит за история на град Сливен" д-р Симеон Табаков смята, че селото е заправено от железари-ковачи. Старото му име е турско: Демерджи-железар. В османски документ от 1609 г. е споменато под името Гимурджълар.
В местността Мандрата е имало друго село, което било унищожено от турчин, владетел на чифлик. Тридесет години по-късно около края на ХVІІ век било основано село Камен /Демирджилии/. По това време в селото имало 20 къщи и 30 железарски работилници. Местните български селяни били ратаи на турските чифликчии. Селото било войнишко и давало войници дори след 1830 г. През 1829 г. Енехолм го споменава с името Демирджилии. През 1830 г. каменци се изселили в Русия, но по-късно се върнали. Симеон Табаков наброява 137 къщи и стопански сгради и 739 жители.
През 1985 г.в село Камен живеят 1318 души, а през 2000г.-1154 души. Селото има автобусни връзки със Сливен. В плодородните земи на най-ниската част на Сливенско поле се отглеждат зърнени култури, плодове, зеленчуци. Добре развито е и животновъдството. Днес селото е обновено с нови къщи и обществени сгради с хубав център и асфалтирани улици. Край селото има могила, в която братя Шкорпилови са открили 8 човешки скелета.
Село Гергевец /Аладаглии/ се намира източно от село Самуилово и западно от разклона на село Жельо войвода на пътя Сливен-Ямбол. В турски документ от 1609 г. е записано с името Аладаглу. Д-р Симеон Табаков смята, че името Аладаглии, както се нарича с.Гергевец преди преименованието му през 1934 г., произлиза от турската дума ахладаг. Ахлад-диви круши и даг-планина или гора. Табаков има основание. И сега край Гергевец е запазена малка горичка, която вероятно е част от някогашната гъста гора, за която се говори, че войниците на Дибич Задбалкански направили просек от Горно Александрово и Драгоданово до Сливен, за да премине армията.
Преди Освобождението населението на селото било смесено - турци и българи. През 1830 г. аладаглийци се изселили в Русия и Влашко. Днешното село е от завърналите се и от заселилите се от съседните села българи. Училището е от 1872 г. През 1985 г. в селото е имало 722 души, а през 2000 г. - 856 души. Има автобусни връзки със Сливен.
Село Николаево/Екьой/ е разположено върху билото на Сърнена Средна гора. Отстои на 14 км от Сливен. Има автобусни връзки със Сливен, Кермен, Ямбол, Нова Загора.
През ХVІ в. селото се споменава в турските документи с името Яялар, а през 1609 г. Яяларкьой. По-късно носи името Айякоьой, а преди Освобождението- Екьой. Според д-р Симеон Табаков "Айякьой, значело село, което карало дасе отива нагоре-надолу". По шосето от Сливен за Кермен през Николаево и обратно се отива, като се върви нагоре-надолу. Някои смятат, че е възможно турското Екьой да произлиза от българското име Еньо, което е много разпространено в Сливенско.
В едно от преданията се казва, че върху хребета на Сърнена гора богат турски бей /султан/ създава чифлик. Според друга легенда чифлиците били два. Тези чифлици по-късно прерастват в селище. През 1832 г. екьойци се изселват в Бесарабия, но част от селяните се скриват в храстите край село Мечкарево и се връщат в родното гнездо. След Освобождението селото е прекръстено в Николаево в чест на руския император Николай.
Училището е от 1878 г. Сегашната постройка е от 1938 г. Читалището е основано от учителя Иван Христов. Основни центрове в селото са кметството, църквата и читалищната библиотека. През 50-те години на миналото столетие в селото настъпват сериозни промени. Най-напред идва електричеството, а след него - радиото, киното, телевизията. Колективизацията на селското стопанство довежда до разместване на населението в посока от селото към града. През 1985 г. в Николаево живеят 658 души, а през 2000 г. - 439 души.
Освен зърнено-хлебни и фуражни култури се отглеждат лозя, овощни насаждения и зеленчуци - винени и десертни сортове грозде, праскови, домати, чушки. Добре развито е животновъдството. Край селото има следи от антично селище.
Село Младово /Генджалии/ е разположено в южното подножие на Сърнена гора на 19 км южно от Сливен и 17 км североизточно от Нова Загора. В милатото е било съставно селище на Новозагорска околия и община Кермен. Сега е към Сливенска община. Има автобусни връзки със Сливен, Нова Загора и Кермен.
Преходно-континеталният климат, черноземните смолници и канелено горските почви, както и напоителната система "Средна Тунджа" способстват за отглеждането на зърнени култури, слънчоглед, захарно цвекло, винени и десертни сортове грозде, домати, краставици, чушки и други. Добре развито е и жиотновъдството - говеда, овце, свине, птици.
Селото е благоустроено с хубав център и обществени сгради. Къщите са обновени с много образцови домове. През 1970 г. е имало 906 души, през 1985 - 986 души, а през 2000 г.- 742 души.
Село Чокоба е разположено на източното било на Сърнена гора. Непосредствено след моста на река Тунджа при село Крушаре дясното разклонение на шосето Сливен - Ямбол води до село Чокоба. Според Симеон Табаков Чокоба е единствено селище на Балканския полуостров с това име. Името му произлиза от татарския израз чокаба - много хубаво. Може да се свърже и с юруци. Началната му форма е Чокобас.
Според преданията Чокоба е старо историческо селище. Било е обградено със стени. В селото се влизало и излизало през една врата. Старата крепост е била на север от днешното село в склоновете на Сърнена гора. На юг от Чокоба е било изчезналото село Кованлък, където били чифлиците на турските големци. В преданието се казва, че в местността Шеклара имало гробище, в което са заровени 70 избити булки, вероятно български. "Шехлари" е било друго заселище, което изчезнало заедно със селото Кованлък през "кърджалийско".
През епохата на турското робство Чокоба е било войнишко село. За чокобенските войници имало песен. Легенда разказва, че през голямата чума от 1812 г. Чокоба не е пострадало, защото било орано с два бивола близнаци. През 1830 г. българите не се изселили в Русия, защото турците ги върнали.
В Сърнена гора край Чокоба се подвизавала хайдушката чета на войводата Димитър Калъчлията от Новозагорско. Говори се, че в селото войводата загубил един от четниците си.
Чокоба е било предимно българско село. След Освобождението живеещите тук 34 турски семейства се изселват. Училището е от 1872 г. През 1905 г. селото има 662 жители, през 1985 г. те са 885 души, а през 2000-та година - 653 души. Днес селото има хубав център и обновени къщи. По склоновете на Сърнена гора са се ширнали хубави лозя и овощни градини.
В района на Чокоба има две селищни могили от късния неолит и енеолита. Има и следи от римско селище. При разкопките братя Шкорпил са открили мраморен камък с надпис, в който се споменава за Аполо като спасител. Намерени са бронзови монети на града Девелтус, на императора Септимий Север и др.
На югоизток от Кермен край жп Нова Загора-Ямбол са разположени селата Скобелево/Кьопеклии/ и Бозаджии.
Според преданието Кьопеклии означавало кучешко село от това, че тук имало турска къшла с лоши кучета. Друго предание казва, че когато турците грабили в селото не намирали друго освен кучета. Новото име е в чест на генерал Скобелев, които през Освободителната война 1877-1878 г. минал през селото. Между Скобелево и Бозаджии има следи от антично селище, Симеон Табаков свързва името на село Бозаджии с неговите основатели. В околностите на Бозаджии е разкрито тракийско светилище на Зевс-Збелсурд.
КРАЙ ШОСЕТО СЛИВЕН-МАРАШ
Край шосето Сливен-Мараш климатът е преходно-континентален. Почвите са алувиално-ливадни, делувиални и канелено горски. Природните условия са благоприятни за отглеждането на житни и технически култури. С изграждането на напоителната система "Средна Тунджа" е решен проблемът със засушаването. Започват да се произвеждат и зеленчуци. Но славата на района е лозарството. От двете страни на панорамния път Сливен-Бургас са се ширнали обширни площи промишлени лозя с предимно винени сортове грозде.
На изхода от Сливен се виждат китни овощни и лозови градини, спретнати вили, много от които са обитавани целогодишно. Панорамата е особено красива през пролетта, когато цъфтят бадемите, черешите, зарзалиите, ябълките, крушите. Хубаво е и през есента, когато зреят плодовете и гроздето.
Село Сотиря /Сотирополис, Спасово, Чотюря/ е разположено на едноименната река Сотирска на 6 км източно от Сливен. На север, запад и изток е обградено от парк "Сините камъни" и хълмовете Атаната и Катъгово.
Сотирското дифеле е било заселено от дълбока древност. Раковски смята, че в началото селото се е наричало Спасово, а манастира над него "Св.Спас". Името Сотиря е дадено от гърците, когато ни покорили /1018-1186 г./. Според друго предание селото било основано от царете на Второто българско царство, едновременно с манастира "Св.Петка". Братя Шкорпилови твърдят, че сотирският манастир "Св.Петка" е бил главният манастир на сливенската "Малка Св.гора". Бил дарен с царска грамота от цар Иван Шишман. В двора на манастира се намират полусрутените помещения на монасите. Имотите му са се простирали на запад до с.Кортен, Новозагорско, на изток до Карнобат и на юг до село Тополчане.
През епохата на османското робство селото било колонизирано от мюсюлмани. На два пъти е било опожарявано и възстановено. На връщане от Куш бунар през 1702 г. кримският султан Селим Грей минал през Сотиря.
Водите на река Сотирска оросяват долината. Не случайно турците я наричали Алтънлъ-дере /Златна река/. През епохата на Възраждането и след Освобождението по течението на реката възникнали много мелници, тепавици, бари, текстилните фабрики на Белчеви, Саръиванови, Генчо Хаджи Генчеви и др. Развива се зеленчукопроизводството, овощарството, лозарството. Отглеждат се и зърнено-хлебни култури - пшеница, царевица, ечемик. Добре развито е животновъдството - овце, кози, птици.
В наши дни манастира "Св.Петка" се подържа от местното население. Всяка година на 14 октомври в неговия двор и в селото се провежда събор. Местното училище е от 1880 г. Малко по-късно е изградена местната потребителска кооперация.
Село Сотиря е във вилната зона на областния град. На запад и северозапад има хубави лозя, овощни градини и просторни вили. През 2000 година броят на жителите е 1466 души, но са много хората които са жители на града, а живеят на село. На всеки час има автобусна връзка със Сливен.
Село Тополчане /Каваклии/
В селото има много тополи, откъдето е дошло и името му. Отстои на един километър от шосето и на три километра от жп линия Сливен-Бургас. Разположено е в Сливенското поле на около 150 метра надморска височина.
Като крайградско селище Тополчане има автобусни връзки със Сливен на всеки час и много от живеещите в селото работят в града. Освен със Сливен има автобусни връзки с Котел, Карнобат, Бургас. Чрез жп спирка е свързано със селата Жельо войвода и Зимница, и градовете Ямбол и Стралджа. През 1985 г. броят на жителите му е 2569 души, а през 2000 г. - 2757 души.
Климатът е преходно-континентален. Почвите са алувиално-ливадни, канелени и излужени канелено-горски. Някога тук е имало дебела, гъста дъбова гора, изсечена и разработена. С изграждането на напоителната система "Средна Тунджа" при засушаването през лятото земята се напоява.
Край селото има промишлени лозя с предимно винени сортове грозде. Отглеждат се също свине, птици.
В селото има здравен участък, физкултурно дружество, ловна дружинка, фирми за услуги на населението. Взаимното училище е от 1860 г., а сградата на основното училище - от 1890 г. и 1932 г. Читалището "Д-р П.Берон" е основано през 1919 г. В съвременни сгради са читалищният дом, търговските заведения, пощата и кметството. През 1908 г. в селото е основана земеделска дружа и селска потребителна кооперация "Златна ливада".
В турските документи селото се споменава през 1591 г. под името Каваклу. През 1830 г. част от населението се изселва в Русия, а през 1862 г. 20 семейства /98 души/ емигрират в Украйна, където основават колонията Траяни, Запорожка област.
Село Тополчане се споменава често в движението на четата Панайот Хитов. От тук има един участък в неговата чета и трима ятаци. Жителите на селото вземат дейно участие във въоръжената антифашистка борба 1941-1944 година.
На около един километър и пол